— За Бога! Остави ме на мира! — изсъска тя.
Анри вече беше потеглил. Тя скочи в лодката си и се отдалечи навъсена. Шарл ме погледна огорчен.
— Добре де — измънка той, — какво толкова съм й направил?
Възползвах се от случая, тъй като Боб и Марлен бяха малко по-встрани, наведени над люлката, за да му изкажа кротко мнението си.
— Защо не я бутна във водата? — попитах го аз. — Защо се лиши от това удоволствие?
— Ами… добре де…
— Толкова по-зле за теб.
Той разпери ръце.
— По дяволите, щеше да падне във водата, аз я подхванах, а тя…
Стъпих с един крак в лодката си, отвързах въжето. Седнах, хванах веслата.
— Тя се промени — заявих аз. — И на мен ми направи впечатление.
Отдалечих се от брега, като гребях широко и особено елегантно. Слънцето понапичаше, а аз се носех сред ароматите на пролетта и равномерния плясък на греблата, дишах дълбоко. Предстоящото ни пътуване очевидно дразнеше Глория или пък й досаждаше, изнервяше, разстройваше. Нямаше място за съмнение. Да, ама на мен не ми пукаше, не ми дремеше, беше ми през оная работа. А онова място си беше истински рай.
Тримата застанахме в една линия, Анри беше навил ръкавите си и очите му светеха. Глория си връзваше косата. Листата на дърветата едва потрепваха, лодките ни бяха неподвижни, а пистата беше като неопетнено и сияйно огледало. Виждахме онези тримата, изправени на финала от другата страна, бяха с размерите на половин клечка кибрит. Само след няколко дни ще съм в някоя пирога с цветен венец на главата, помислих си аз. Анри ще ми подава резенчета диня, а обелките ще хвърляме на акулите. Пътуването извикваше у мен цял ред глупави образи, но ме развеселяваше от сърце. Представях си се с небесносини бермуди на розови звездички и плетена, широкопола, сламена шапка. Бях като дете пред святкаща въртележка. Билетите бяха в джоба ми. Нищо друго не ме интересуваше. Не исках дори да се замислям. Подозирам, че дълбоко в мен един глас ме е приканвал да се чупя незабавно, да замина където и да е, по дяволите, ако е необходимо, но да не оставам тук. Мамка му, офейквайте час по-скоро. Марлен размаха бяла кърпа на отсрещния бряг.
Три чифта весла се потопиха във водата и се отлепихме едновременно от брега. Онези тримата сигурно потръпваха от възбуда на финала. Моите гъски прелетяха отново. Каква ли порода бяха?
Движехме се с добро темпо. Нивото на състезанието беше по-добро, отколкото очаквах, освен ако не бях надценил възможностите си. Летяхме като стрели. Анри имаше силни ръце, Глория беше топка нерви, та ми се налагаше да се поизпотя. Добре че правех гимнастика сутрин, имаше полза. Глория беше в средата. Тя беше взела нещата присърце и ни пръскаше ту единия ту другия, искаше да спечели, гребеше яростно, като обезумяла. Надаваше вик при всяко загребване, „аа“ или „ии“ според случая, челата и на трима ни бяха изпотени.
До средата на езерото нямаше фаворит. Не налягах веслата с всичка сила, но не бях далеч. Анри бе изостанал с една дължина. И той започна да стене, „иъ“, „иийъ“, сигурно се чуваше на километри околовръст, група смахнати по езерото, но и аз не останах по-назад, „аа“, „ийо“!
Бях с двадесет години по-млад от Анри, което натежа на везните. Вдишването, не вдъхновението в писането, а простото движение на въздуха в дробовете и навън. „Ийъ“! „Ийо“! Вече го водех с две дължини. Глория беше плътно до мен с разкривено лице, макар ръцете ми да бяха два пъти по-яки от нейните. Знаех, че ако се изсиля преди края, ще победя. Все още не бях сигурен дали да я оставям да спечели. Тя беше червена, бяла, зелена. „Иий“, „Ийъ“!
Шегата настрана, движехме се с дванадесет-тринадесет възела. Щом носът на лодката й задминеше малко моята, налягах яко веслата и спечелвах тридесет-четиридесет сантиметра. Тя ме разкъсваше с поглед. Аах! Аах! Чуваше се плясъкът на веслата, които разкъсваха водата, поскърцването на гнездата им на бордовете на лодките. Рибите надзъртаха над водата, за да видят зрелището. Двеста метра преди финала все още не бях решил какво ще правя. Дърветата ми изглеждаха по-големи, бреговете по-диви. Тя не отстъпваше нито на сантиметър, беше почти мъртва, а аз се обливах в пот. Беше хвърлила всичките си сили, ръцете й бяха като локомотивни бутала и ако омекнех за секунда, щеше да ме задмине. „ААА! ААА!“ Е, ще й се дадеш ли? — питах се аз. Ще й се дадеш ли?
Боб крещеше нещо, за да ни насърчи. Оставаха ми най-много двадесетина загребвания. Нищо с нея не беше просто. Вложих всичката си сила и я изпреварих. Водата сигурно кипеше зад гърба ми. „ААААА!“ Загребах със сила, която е в състояние да повдигне цялата лодка. Тая ни изнервяше всичките напоследък. ИИО!