— Ей, имаш ли нужда от помощ? — извиках аз към Глория. — Трябваме ли ти за нещо?
— Да! Да!
В колата бяха легълцето, кошницата с разните й принадлежности, памперсите, личната й чанта, чадъра и Бог знае още какво. Познавах една жена, която щеше вече да е изхвърлила всичко през вратата. Глория изглеждаше ожесточена. Приближихме се, тя намести легълцето и кошницата под мишницата на Вера, като пътем проклинаше гадното време. Захлопна вратата с крак, после погледна Вера.
— Много сладка лятна поличка. Ама не ти ли е хладно без чорапи?
После пое първа, без да изчака отговора, и тримата на бегом се прибрахме в къщата. Тя спря внезапно.
— Ох, мамка му! — рече Глория.
Вера, която бягаше зад нея, се блъсна в гърба й. От удара се подхлъзна, загуби равновесие и падна на задника си насред една кална локва.
— Ееее, не! — извика тя. — Това не трябваше да става!
Осветих я свенливо с фенера, а дъждът капеше по главата ми. Не беше изпуснала нито чадъра, нито поверените й от Глория вещи. Полата й се бе разстлала наоколо като поле със синчец, а краката й бяха наполовина затънали в меката кал. При вида на гримасата й ме заболя стомахът.
— Забравих бибероните в жабката! — съобщи Глория. — Нали не се удари?
Помогна ми да извадим Вера от блатото, после побягна обратно към колата. Само можех да си представя колко гадно беше да ти се стича тази кал по краката. Не почувствах никаква сексуална тръпка.
— Ох, закълни ми се, че тя не го направи нарочно! — примоли ми се тя.
— Кълна ти се! — рекох аз.
Анри и Марлен пристигнаха малко по-късно, когато Вера излизаше от банята. Чувствахме се като в някаква торта за рожден ден, набодена със свещи, което не беше лишено от чар, около нас танцуваха сенки, лицата придобиваха особена внушителност, достатъчно беше да присвиете очи и заприличвахте на дух-гръмовержец, малка гримаса, и започваха адските мъки. Усмивчицата ви хвърляше в блаженството на дзен. Взех тенджерата от Анри и докато всички се целуваха, отнесох съкровището в кухнята. Разположих няколко свещи около печката и започнах да готвя на бавен огън.
Вкусих. О, Господи! Не ми бяха отнели всичко. Бях достигнал върха на своето изкуство. Да сготвиш чилито още предния ден, това гласи мъдростта. Тя съдържа и моето мнение за тенджерите под налягане. Разбърквах бавно в продължение на няколко секунди, полупритворил очи в очакване ароматът да се възнесе до лицето ми, после реших да добавя щипчица лют червен пипер. Както писателят посяга към писалката, за да нанесе последните поправки, аз извадих чантичката с подправките от джоба си и го поставих пред себе си. Откакто разбогатях, можех да си позволя подправката „Карол Шелби“, една от най-добрите.
„Any man that eats chili cant be all bad.“
(Човек, който яде чили, не може да бъде съвсем лош.) P. Garrett
Stinking Spring, N.M. Dec. 21, 1880
Сложих пипера. Мечта! Глория се появи в рамката на вратата.
— По дяволите, пак чили! — възропта тя.
Аз се изцъклих като шаран с лъжицата във въздуха. Бях се посветил изцяло на чилито и бдях над него още от предния ден! Това ястие ме бе направило литературно явление, ястие, което моите поклонници хапваха с религиозно преклонение!
— Тъпа гъска! — рекох й аз. — Толкова ли не си способна да изпиеш бутилка мескал с Лоури? Или бутилка абсент с Верлен? Може би ще откажеш да споделиш сандвича на великия Джак?
Тя ме изгледа, после изчезна с подигравателно кискане. Беше почти като игра. Но не бях разбрал, че тя вече окончателно бе напуснала детството. Все още не я вземах съвсем на сериозно. А може би не го исках, знае ли човек? Светът и той беше като нас, ужасяващо сложен. Единствено чилито ме върна към по-спокойни мисли. „Как тихо падат цветовете макови!“ — бе написал Ецужин. Натопих внимателно дървената си лъжица в океана от розови цветчета, докато лекият дъждец барабанеше по прозореца.
Анри ми донесе една чаша и ме попита как вървят нещата.
— Ами… сам прецени — отвърнах му аз. — Глория вече се изказа по въпроса.
— Хм… Господ да ме порази!
— Да. Аз не държа.
— Зарежи я. Не й обръщай внимание.
— Преди направо подивяваше по моето чили, ако си спомняш…