— Да, само че е излишно да ми изброяваш всичко, което не успяваме да съхраним, или онова, което се променя. Знаеш ли, мисля, че това чили е сред най-върховите ти постижения.
— О, не знам. Може би му липсва половин чушчица.
При втората лъжица си зададох въпроса.
— Не, не мисля. Съвършено е. По-добро, отколкото в романите ти.
Изчервих се от комплимента. За да не си проличи, се наведох над тенджерата. Това ми се случваше всеки път, щом Анри заговореше за книгите ми. Когато ми каза, че напредъкът ми го изненадвал и съм започвал да пиша както трябва, полекичка отидох до прозореца и го отворих.
— Не се стеснявай, вземи си още — казах му аз.
— Сякаш правим бдение за някой мъртвец — пошегува се той, като ми посочи печката и свещите, които бях наредил в четирите й ъгъла. Сложи ръка на рамото ми и известно време гледахме чилито.
— Знаеш ли — додаде той, — аз мога по-добре да го оценя от едно момиче на двадесет години. Но не ме питай какво се случва в главата й. Всъщност никога не съм знаел, ако искаш мнението ми.
— Ние сме прекършени от жените мъже! — пошегувах се аз.
Той опита още една лъжица и поклати глава.
— О, не, забрави за онази половин чушчица!
Мисля, че го каза, за да ми достави удоволствие, но не се заблуждавах, че наистина на чилито му липсваше половин чушчица. В известен смисъл вече не можех да си позволя и най-малкото недоглеждане с чилито, защото цялостното ми реноме щеше да пострада. Прекрасно разбирах думите на Анри дьо Монтерлан: „Млади момко, моят успех е едно недоразумение“. Опасявах се, че дължах известността си повече на рецептата си за чили, отколкото на стила си. Понякога си задавах сериозно въпроса какво ли щеше да стане, ако на мода дойдеше киселото зеле, дали нямаше да ме отпрати в небитието. Но дотогава се надявах да започна да пиша за себе си. Впрочем усещах, че времето не беше далеч, но пред очите си имах добър пример, освен това наближавах интересна възраст. Да загубиш косата си или да побелееш, да откриваш бръчки по лицето си, да се събуждаш нощем, да изнамериш своя снимка отпреди десет години, да въздишаш, всичко това не беше нищо особено. Но имах нов поглед върху нещата, усмихвах се по-лесно.
— Ако не можех да усетя, че му липсва половин чушчица, Анри, тогава нямаше да съм това, което изглежда да съм.
Боб се появи, но той разбираше само от омлети, цялата гама омлети, които можете да си представите. Глупчото ме попита дали не ми се струва, че щипка сол… но аз тутакси му отговорих, че е болен, а Анри повдигна рамене. Солта беше прах в очите.
— Такааа — рекох аз, изтръсквайки лъжицата о стената на тенджерата. — Сега трябва да потърпим двадесет минутки и ще е готово…
В този момент страхотна експлозия разтърси половината къща. Точно така ми се стори, или пък, че някой самолет забърса половината покрив. Всъщност цялата къща изскърца чудовищно. Ние се спогледахме, докато останалите в съседство вече се суетяха.
— Ама какво става?! — изрева Шарл.
Втурнахме се в хола. Всички бяха прави, с набраздени чела, заслушани в дълбоката тишина, която се възцаряваше отново. Трясъкът от счупените стъкла непосредствено след удара още кънтеше в ушите ми, беше като напев на сирени в нощта над морето, като камбанен концерт в ледения, зимен въздух. Жералдин пляскаше с ръце в кошничката си.
— Кажете ми, че халюцинирам! — каза Шарл с потрес в гласа.
За нула време се изстреляхме навън. Отново валеше и не се виждаше почти нищо, само няколко отражения на земята, по която се стичаше вода на вадички. Върнахме се за фенерите. Шарл повтаряше, че нищо не разбира, къщата имала гръмоотвод, освен това нямал врагове. Останалите също недоумявахме, излязохме и заоглеждахме мрака, като се блъскахме един другиго. От началото на драмата бяха изминали само няколко секунди.
Когато свихме зад ъгъла на къщата, пред очите ни се разкри потресаващо зрелище. Двойно по-потресаващо за мен и Анри.
— Боже мой! Верандата ми! — простена един глас.
— Не мога да повярвам! — промълви Анри.
За миг останах неподвижен, забит като кол насред една локва. Водата, която се стичаше по лицето ми, доказваше, че не сънувам.
— Направо да се гръмнеш! — заяви Боб. — Какво го е прихванало това дърво?
Изведнъж градината се освети, също и улицата, светнаха и няколко прозорци на къщата. Този път беше един гигантски кипарис с лъщящи, изтръгнати от земята корени. Въпреки дъжда във въздуха се носеше миризма на дървесна мъзга и обърната почва. Момичетата наизскачаха с дъждобрани на главите. Вера сложи ръка на устата си. Марлен се вцепени. Глория ми се стори очарована. Направи крачка напред и застана пред мен.