Иийй! Набих спирачки, след като хвърлих едно око в огледалото за обратно виждане. Безмълвен като шаран, снесох багажите й на тротоара и отидох да й отворя вратата, без да ми мигне окото.
— Съжалявам, че стигнахме дотук, съвсем искрено ти го казвам. Ако не възразяваш, ще продължа сам по пътя си.
Лицето й бе побеляло като тебешир. Гледаше ме злостно. Ако бях с двадесет години по-млад, щях да се облея в студена пот. Чуваше се тиктакането на колата, а аз се подготвях за крясъците й. Вече се бе вкопчила в дамаската на седалките. Въпреки това се усмихвах.
— Ще ми платиш за това! — изсъска тя.
Обелих ритуално последното си кестенче, доволен, че съм изключил мотора. Погледнах крадешком към бутилките, които бях наредил отзад, но не беше сега моментът. „Жалко, глътчица алкохол нямаше да навреди никому“ — рекох си аз. Тя вече беше голямо момиче. Глория излезе и застана пред мен. Светлината сякаш я наелектризира. Пътем я улових за ръката и й обясних, че това не е правилното решение. Че и аз самият съм се замислял за него. Но тъй като вече не успяваме да разговаряме, струва ли си да си хабим силите, нека да размисли за момент.
— И така има достатъчно проблеми, Глория, струва ли си да добавяме други?
Може и да бях попрекалил, да го бях дал много театрално. Тя повтори с най-тъпия възможен глас:
— И така има достатъчно проблеми, Глория, струва ли си да добавяме други?
После с естествения си глас ме нарече тъпанар и долен педераст.
Тонът се бе изострил по необясним, поне за мен, начин, а може и да беше заради светлината, както предположих. Някои пролетни утрини са способни да върнат мъртъвците от гроба, ако не и да преломят хлябовете. Мога да си представя как въздействат на едно момиче. Пробвах да успокоя топката.
— Не наричай педераст мъжа, който живее с баща ти! — пошегувах се аз.
Тя изрева от ярост. На отсрещния тротоар някакъв старец скочи от една пейка и ни изгледа с ръка над веждите. За по-малко от пет минути можех да съм другаде, да спра колата край някой черен път и да се разхождам с тояжка в ръка. Направих й знак, че зарязвам, но тя не ме разбра.
— По дяволите! Не е лъжа, че постоянно сте залепени един за друг! Не ви ли омръзна?
— При това той знае на какво си способен — изрече тя с разтреперан глас.
Донякъде го очаквах. В последна сметка тази история ми струваше много скъпо, бях влачил камъка ден след ден, разбира се, беше чудесно, но изнурително. Пет години след кончината на Бети, Марлен беше първата жена, която наистина забелязвах. Глупаво щеше да е да допусна, че няма да ми струва нищо, но не подозирах, че ще ми донесе всичко това. Очевидно трябва да се примирим с мисълта, че не е лесно да се качим отново на седлото след тежко падане. Ако не пожелаеш да се опънеш на носилката, момчето ми, подготви се да лееш кървави сълзи. И никак не се изненадвай, ако се изправиш чак когато са ти преброили до девет. Наведох глава на една страна и вдишах въздух.
— Наричай го както щеш — казах й.
— Той не знае нищо за теб! — дуднеше тя. — Слабо те познава!
Виж ти, рекох си, дали няма нещо интересно под камъка? Тя вреше и кипеше от сдържана ярост, фитилът й беше дълъг, но скоро щеше да се скрие под бъчвата. Като никой път бях доволен от натрупаните годинки и имах чувството, че съм стъпил по-здраво на крака. Имаше си известни предимства, например човек можеше да се поздрави, че е издържал толкова дълго. Попипах си върха на носа, за да го върна към живота, колкото да се намирам на работа.
— Но ти, ти ме познаваш — прошепнах аз.
— О, да! — изрева тя.
— И Някой си също ме познава.
Ноздрите й пулсираха леко, очите й бяха на път да изскочат, устните й бяха посинели.
— О, да! — просъска през зъби тя. — И се надявам, че ще ни разкрие и други подробности!
Аз дишах бавно.
— Небето е над покрива — казах. — Толкова спокойно и синьо…
Тя трепереше като лист. Бях слисан. Изгледах я за последно и седнах зад волана, като затворих внимателно вратата.
Два дни се въртях в кръг. Анри ме попита дали съм напрегнат от предстоящото ни отпътуване. Отговорих му, че не се чувствам така, но е възможно. На всеки пет минути вземах якето си от закачалката и излизах да се поразходя. Вера твърдеше, че все ме нямало или съм бил отнесен, освен ако не съм загубил способността си да говоря. Гледаше ме внимателно и аз реших да й обясня. Казах й, че на телефонния секретар съм получил съобщение от някакъв мъж, който ме предупреждава, че Някой си се готви да нанесе нов удар.
— Ако е истина, публикацията може да излезе всеки момент — уточни тя с погребален тон.
— Този път нямам представа какво е намислил оня боклук, но ако трябва да съм искрен, очаквам нещо гадно.