Спирах многократно, за да се наливам с горещи кафета. Момичето ме караше да се прозявам. Удоволствието от шофирането се беше изпарило още преди часове, пътят беше ужасно дълъг и започвах да се уморявам. От самата мисъл за връщането ми призляваше. Размишлявах дали да не се върна с влака.
Качих се на околовръстното някъде към полунощ. Момичето ме поздрави с козируване, преди да скочи в едно такси. Запалих лампата на тавана, извадих адреса от джоба си и разгърнах картата на града. Започнах издирването.
Кварталът се оказа спокоен и пуст, с половинка луна в небето и няколко дървета, които зъзнеха на течението, което премиташе улицата. Преминах бавно пред къщата на Някой си и спрях малко по-нататък. Спрях радиото. Нощта беше студена, тук си беше Северният полюс в сравнение с мястото, откъдето идвах, температурата беше с шест-седем градуса надолу. Постоях известно време в колата, за да се окопитя, да тегля чертата, да се сетя за какво бях дошъл дотук. Впрочем бях наясно, но не съвсем убеден. Притоплих с дъх ръцете си и си ударих цяла серия шамари, като се оглеждах в ретро визьора, колкото да се напомпам малко.
Когато стъпих на тротоара, буквално пушех, а бузите ми бяха като пържени домати. Зарекъл се бях да му изтръгна думите от гърлото и да го удуша наполовина, след като си каже приказката. Мислех, че това беше верният подход. Не беше много сложно. Нелепо е да се мисли, че всеки път трябва да си блъскаме главите. Не и за юнаци като Някой си. Надигнах се е моите осемстотин километра в кръста и бутилчицата алкохол в краката. Изпуснах облаци пара насред улицата.
Сградата беше голяма, разделена на множество апартаменти. Открих името му на една пощенска кутия и се качих по червеното килимче до първия етаж. Направо щях да припадна, ако тоя мръсник не си беше вкъщи. Почуках с разтуптяно сърце.
Щом ми отвори, си поех въздух, а неговият дъх секна. Беше смаян. Само изражението му беше достатъчно да оправдае изминатия път. Ако му бях вкарал един десен прав от самото начало, нямаше да го пропусна, защото стоеше като истукан, но аз се отдадох на удоволствието от гледката и не можех да се наситя на погледа му на пържена моруна.
— Имаш ли една минута? — реших се да го попитам аз, след като бях загубил няколко ценни секунди. Опитах се да го хвана за брадичката, за да го придърпам към себе си. Само че животното се опомни, изплъзна ми се незнайно как и сега беше мой ред да гледам слисано и да не разбирам. В следващата секунда се озовах прострян на мокета с опряна в гърба щанга. Някой си ме сграбчи за косите и ми изправи главата.
— Жалък нещастник! Ти вече ме удари веднъж! — изсъска истерично той. — Никога не се опитвай да го повториш!
Други двама мъже седяха на гърба ми, но аз не ги виждах, а само чувах как се смеят.
— Ама вижте го само! — казваше им Някой си. — Вижте го как се е ошашавил!
Изглеждаше очарован от посещението ми и се чудеше откъде да ме подхване. Удари ме с юмрук по темето. Понесох го безмълвно, макар леко разрошен. Тогава се появи едно момиче, всъщност видях само краката й в найлонови чорапи и на високи токчета. Тя нададе радостен вик:
— Ох… не ми го казвайте! Мисля, че се досещам!
— Точно така, скъпа, точно той е! — изджавка Някой си.
Пак сграбчи косите ми. Наум си записвах всичко, както и начина, по който ме разтресе.
— Лично г-н Тъпанаров! — изкриви лицето си той. — Г-н Неандерталеца!
Сам се въодушевяваше. Натисна главата ми към пода, който нечия чудотворна ръка бе покрила с мокет. Отървах се с някакво усещане за топлина в челото.
— Предполагам, че трябва да подготвиш катрана и перата! — рече презрително той.
Аз още не можех да осъзная как се бях озовал в това положение и не можех да си го простя. Но не казвах нито дума.
— Да, дайте да го изхвърлим чисто гол на улицата! — предложи момичето.
Двамината върху мен започнаха да се кискат.
— Хм! Не е лоша идея — отвърна Някой си. — Не избързвайте, деца. Не всеки ден човек се радва на посещението на велик писател. Всъщност надявам се да си разбрал, че ненавиждам всичко написано от теб!
Най-ужасното е, че не можех да помръдна нито на милиметър. Бях прикован към земята, принуден да слушам приказките им и да страдам от безсилието си. Бях отвратен, обърнах глава на другата страна. Колко пъти в живота си бях изпитвал безсилна ярост, колко пъти си бях давал сметка за границите на своите възможности?! Всъщност двамината на гърба ми не тежаха чак толкова, бях преживявал и по-тягостни моменти.
— Откровено си признавам, че ми се иска да му строша няколко пръста — рече Някой си.