— Или да го пуснем в канала за отпадъци! — наддаде онази другата.
И четиримата бяха върху ми. Бях като статуя, покрита с курешки. Вече бях изпитал същото сутринта, когато седях вкаменен пред белия лист, усещането беше пронизващо и сякаш се надигаше отново в мен. Но ръката ми беше твърде извита отзад, за да предприема каквото и да било. Вече не разполагах с тялото си. Можех само да гадая съдбата си. Някой си ме прескочи, за да застане отново пред очите ми, после приклекна до мен.
— Има нещо привлекателно в теб — рече ми той. — Та значи така, от дълбоката си провинция си въобрази, че светът е в краката ти, че ще дойдеш да ме проснеш с един удар и ще се върнеш при люцерната си? Ама, приятелю, ти си почти малоумен бе, даваш ли си сметка?
— В днешно време е трудно да разпознаеш писателя — отвърнах му аз.
Той се изправи рязко.
— Ех, скъпа! Чу ли го? — задави се той. — Тоя е мегаломан!
— Ако пропея, то ще е, за да стана Боб Дилан — добавих аз.
— Не е ли сладък? — попита той момичето.
— Смайващо! Направо е велик!
Един от седящите върху мен ми разроши косата, смеейки се.
— Мамка му! И дрехите му като на кравар! — изрече Някой си. — Сигурен съм, че си мисли, че е в пампасите. Така и не е разбрал, че да напишеш книга е различно от това да засадиш един ред репички!
— Ей, момчета, не се помайвайте! — изсмях се аз.
Някой си се нахвърли върху ми като звяр. Яростно ме раздърпа, като мачкаше дрехите ми в изстъпление.
— Съветвам те да си мълчиш! — изсъска в лицето ми той. — Ще правим каквото си искаме. Не забравяй, че ти влезе с взлом и по закон имам право на самоотбрана. Ако река, мога да те направя на кайма.
Зад гърба му момичето четеше някакво списание за изкуство.
— Опасявам се, че в деня, когато ми посегна, щеше да е по-добре за теб да си беше строшил крака. Не се отказвам лесно и мисля, че ти го доказах.
Внезапно се сетих какво ме бе довело дотук.
— Готов съм да забравя миналото — рекох аз. — Но искам да поговорим за следващата ти статия.
Той ме придърпа към себе си. Потръпвах от дъха му.
— Аха, това било значи! Ето какво те е откъснало от полето — озъби се той. — Много добре информиран си, да ти кажа, голям хитрец ще се окажеш!
Усмихвах му се, което той прие много зле.
— Мисля, че тази ще ти хареса — изскърца със зъби той. — Сигурно дълго ще си я спомняш!
— Точно това е, че бих предпочел да си я спестя.
— Какво ме интересува мен дали предпочиташ така, или предпочиташ иначе? — излая той. — Ти си онова, което най-много ненавиждам в литературата и напълно пасваш на ролята. Надявам се тая статия да те довърши, ако искаш мнението ми. Вложих цялото си сърце, уверявам те!
Достатъчно ми беше да го погледна, за да се уверя, че не лъжеше. За съжаление единственото, с което разполагах, бяха думите. Това беше много и малко едновременно. Бях писател, който се оплаква, че разполага само с думите. За миг се усмихнах.
— Когато някой като теб прозре що е писане — отговорих му аз със стоманени нотки в гласа, — когато ти самият подадеш глава от лайняната си дупка, дотогава аз ще съм се преродил седем пъти.
— Чуйте само! Чуйте го! — изкрещя той на другите. — Тоя тъпанар скоро ще ни заговори за стил!
— Ха, добър ден! — рекох аз.
— По дяволите, сменете диска — въздъхна момичето.
— Няма да стоим така седем години — нетърпеливо възропта един от топузите ми.
Някой си прокара ръка през лицето си, после поклати глава.
— Да, така е… Започна да доскучава.
Двамината ме изправиха като ме стискаха здраво.
— Мамка му! За капак отгоре вони на спирт! — отбеляза Някой си.
„Както и други преди мен, и то не от най-безличните“ — помислих си, когато ме притиснаха до стената. Някой си отново ме сграбчи за якето, но съм сигурен, че по-щеше да му хареса, ако имах ревери. Беше напълно лишен от чувство за хумор, а това е неизлечимо, все едно че си вече мъртвец.
— Чуй ме — рече ми той в лицето, — ще те изхвърлим навън, както си го заслужаваш. Нямаш сили да се разпореждаш тук, набий си го добре в мозъка, ако въобще имаш такъв!
— Зарежи тази статия и ще свършим дотук.
Предложението ми го вбеси. Момичето хвърли списанието си през стаята и включи телевизора. Някой си беше в отчаяние.
— Ама ти очевидно нищо не разбираш! — изстъпи се той. — Ти не можеш да искаш каквото и да било, ясно ли ти е, тъпанар такъв? Нямам намерение да сключвам сделки с теб. А от статията ще останеш доволен, уверявам те!
В този момент ме повлякоха безцеремонно към вратата. На прага започнах да оказвам лека съпротива.
— Не изчерпвай търпението ми — извиках аз. — Недей да публикуваш тази статия!