— Точно така, приятелче — рекох си аз. — Заслужи си го!
Когато застанах пред стаята му, попаднах в студено течение. Усещането се стовари върху ми толкова разтърсващо, че почти подвих крака. Трябваше да направя чудовищно усилие, за да открия дръжката на бравата и да се хвана за нея. Стисках я като прокълнат камък. Ръката ме заболя. Въпреки болката, отворих.
— Той си тръгна! Вече не е тук! — подметна ми Глория.
Седеше на леглото с изправен гръб. Веднага разбрах, че не лъжеше, усетих физически празнотата на стаята, едно невидимо присъствие я беше напуснало. Гледах Глория, гримасничейки, защото болката в ръката ми ставаше все по-силна. Знам какво беше това, такива неща не се забравят. Тя се надигна. Видях устните й да се движат, но не чувах нищо. Отстъпих до стената, за да се подпра. За нещастие минах под касата на вратата, загубих равновесие и рухнах тежко в коридора. Сгърчих се на земята, а очите ми бяха втренчени в светлината на тавана. За втори път чувствах, че умирам. Гърдите ми бяха стиснати в менгеме. Изведнъж светлината изчезна. Бях успял да се обърна по корем. Беше похвално усилие, но на какво се надявах сега, когато косата беше изсвистяла, а аз слизах в царството на мъртвите? Внезапно изпитах страстна привързаност към това тяло, което хвърляше последните си сили в лазене по мокета към някаква абсурдна, както ми се струваше, цел, предвид времето, което му оставаше да живее. Не беше стара, износена трошка със сбръчкана кожа, а клонче, което изглеждаше по-скоро здраво и заслужаващо още много хубави години живот. А стенеше и пъшкаше.
Със сигурност това беше последното му пътуване. Коридорът беше дълъг само няколко метра, но можех да се обзаложа, че за него това бе краят на света, всеки сантиметър се равняваше на един час път под жаркото слънце, без вода, без патъци, без шапка. Момичето не му беше много от полза, поведението й беше странно, защото ту го хващаше и стискаше в обятията си, ту се отдръпваше и си прехапваше устните.
Повече от минута му беше необходима, за да достигне вратата на стаята си. Лицето му беше отчайващо бледо, устните сини, а гримасата отблъскваща. Обърна се към момичето в момент, когато всяка секунда беше от значение, а най-малката песъчинка тежеше… Момичето нададе болезнено стенание и се смръзна за цяла вечност. После се реши да отвори вратата.
Той вече протягаше ръка към масата си, на която се бе разположила голяма, електрическа пишеща машина. Може би му се искаше да напише един последен ред, защото все пак беше писател и това беше начин да си отиде красиво. Момичето крещеше над него, цивреше, надаваше бесни викове, призиви за помощ, дърпаше го за ръкава, отблъскваше го, вкопчваше се в ризата му. Не беше някаква кротка кончина, а хамалска разправия, две пияндета се търкаляха до масата, двама влюбени разчистваха сметките си.
Той насочи последната капка сила в дясната си ръка и тя се надигна във въздуха. Щеше да е чудно, ако го направеше още веднъж. Пръстите му се заключиха около дръжката на чекмеджето и цялата маса се разтресе. Издърпа рязко чекмеджето, което падна на главата му. Разлетяха се листа, бели и раирани, цял дъжд от писалки, пакети с дъвки. Нож, ключове, кабари, фактури, тютюн, огледало и кутийка с таблетки, която се търкулна в светлината на коридора със звук като от верига, а после се спря със зловещ кикот.
19
Останах в болницата десетина дни, под наблюдение. Дойде ми тъкмо навреме, защото нямах какво да правя навън. Лекарят ми твърдеше, че състоянието ми е сериозно, но нима животът беше сериозен, та трябваше да се кахъря за това? Ако ли си стоях кротко в стаята, то не беше, защото артериите ми се запушваха, а защото не знаех къде да отида, в смисъл, че нямах желание да отида никъде.
Мъжът на съседното легло се лекуваше от тежка цироза. Когато докторът влизаше в нашата стая, винаги имахме впечатлението, че беше изненадан да ни намери все още живи.
— Това е третият ми престой тук — ми обясни чернодробно болният. — Познавам го този. Никога не ти дава големи надежди!
Бях помолил за индивидуална стая, но един пациент с трепанация ме бе изпреварил с няколко часа. Така се озовах с един търговец на обувки с посребрена коса, който играеше прилично шах, казваше се Самюел. Някои сутрини идваха да му забиват дълги игли в корема, за да му сипват някакъв оранжев илач, от най-гадните. После оставаше легнал по гръб, с гол тумбак и малка лепенка на пъпа. Всички погледи в стаята спираха там, върху огромния, оплескан корем, пресечен от дебели вени, като изтерзано и ужасяващо небесно тяло. Налагаше ми се да се обърна на другата страна, не издържах нито минута, трябваше да го изчакам да се размърда и да си метне един чаршаф.