— Задникът й е малко нисък, но това е единственият й недостатък — произнасяше се той.
Аз предпочитах да не говорим за здравословното ми състояние. Исках да ми разкаже деня си, всякакви маловажни и безинтересни подробности. Тя беше безупречна, само малко напрегната, както вече споменах. А пък аз…! И тогава аз…!
Един следобед се появиха всички заедно, а Сам беше забравил да си закопчае пижамата. Вера седна на леглото ми и кръстоса крака. Шарл ми хвърли свитък списания на краката. Боб се хилеше притеснено, вкопчен в рамката на леглото ми, а Глория се криеше зад гърбовете им. Но аз успях да уловя погледа й поне веднъж в продължение на няколко ужасни секунди.
— Какво би ми доставило удоволствие, ако умра? — рекох аз в отговор на Глория, като междувременно мислех за друго. — Ами, ако на гроба ми дойдат повече хора, отколкото на този на Елвис Пресли!
Никой не бе забелязал разменените думи с Глория. Всички бяха доволни, че си възвръщам формата. Повече не погледнах Глория чак докато си тръгнаха. Сигурно се бяха наговорили, защото никой не спомена за изчезването на Анри, което създаде странна атмосфера, сякаш бяха опрели дулото на револвер в гърба на всеки от тях. Така или иначе, ако някой беше произнесъл името на Анри, щях да се направя, че не съм го чул. Накрая ги помолих вече да не ме посещават, защото ме карат да се чувствам болен, освен това не бях тук завинаги, скоро пак щяхме да сме заедно, тъй че няма защо да се надвесват над леглото ми и да ми прехвърлят микробите си, усмихвах се аз, бъдете така добри и все пак не забравяйте да мислите за мен.
— Ей! Ама ти май си обграден само от красиви жени! — заяви Сам, докато най-подир ни поднасяха вечерята.
Аз кимнах с глава, а с върха на вилицата си пробвах консистенцията на крем карамела. Красиви не беше точната дума, да речем, че бяха ярко изразени личности, което беше още по-зле, но аз нямах никаква заслуга, друг ги беше поставил по пътя ми. На мен само ми се привиждаха искри.
— Веднъж обладах три едновременно — въздъхна той. — Когато навършвах тридесет години!
Бързо се възстанових. Всъщност не беше по-страшно от зловещо преливане, а физически го преживях, без да понеса тежки поражения, ако се вярва на кантара, бях загубил две кила. Когато срещах по коридорите всичките му там куцащи, ампутирани ръце и крака, бинтовани глави, разместени гръбнаци, жертви на обгаряния и рак, алкохолици, ми ставаше малко неудобно. Една сутрин до мен си миеше зъбите един с ампутирани крака и брадичката му едва стигаше до мивката. Върнах се в стаята си с уста, пълна с паста за зъби и увит около врата ми пешкир.
Дори ми предложиха да ме изпишат предсрочно, но аз им отказах. Достатъчен ми беше един поглед през прозореца, за да разбера, че нищо не ме привличаше. Лежах си удобно на леглото в очакване на храната като някой хамелеон на клона. Освен това бяхме защитени от външния сват, поне до голяма степен, а аз не се вземах за по-хитър, отколкото бях, не си въобразявах, че мога да спечеля всички битки.
Стигна се дотам, че последните дни се питах дали няма начин да удължа престоя си, дали не заслужавах да ме наблюдават малко повече.
— Е, ти направо се смахна! — твърдеше Сам. — Никой няма желание да хване плесен на това място. Никой! Сигурен ли си, че нещо в мозъка ти не се е задръстило? Има нещо странно в тебе, честна дума!
— Да, но разбери ме, Сам… Каква полза да направя три крачки навън, ако трябва да рухна още на тротоара? Не забравяй, че това е вторият ми пристъп и докторът ще ти потвърди, че не е шега работа!
— Уф… Прекалено много книги пишеш — рече ми той. — Виж само какво синьо небе си имат навън!
Не успя да ме разубеди. Чак до визитациите изкарахме с този дъх на пролет помежду ни, защото на него единственото му желание беше да излезе, докато аз му правех рокади под носа и опропастявах атаката му. Него ден заедно с Марлен се появи и сестрата на Сам, която ми повери бутилка порто, като ме накара да се закълна, че няма да му давам повече от половин чашка вечер. Казах й, че може да разчита на мен, и бездруго спя само с едно око. Сам възропта, но нахалост. Аз си правех оглушки. На Марлен съобщих, че в последна сметка може и да остана малко по-продължително от предвиденото, но все още нищо не знам. Гледах встрани.
По-късно, когато те си отидоха, а над болницата се спусна прегладняла тишина, Сам ме помоли да му дам бутилката, казваше, че било само за да я видел, да прочетял етикета, даваше честната си дума. Някое време се съпротивлявах, после му я дадох, преди да ми беше изпилил окончателно нервите. Странното е, че както ми бе обещал, Сам се задоволи да огледа усмихнат етикета, после се полюбува на цвета на портото на светлината. Така не ми се наложи да се намесвам, той сам ми върна бутилката.