— Слушай какво, ще ти направя едно предложение — каза ми той като не изпускаше бутилката от очи.
— А не, в никакъв случай.
— Добре де, да речем, че не изпия моята половин чашка днес, утре обаче ще ми налееш ли цяла?
— Не, откровено казано, не вярвам да го направя.
— Мамка му! Какво нередно има тук?
Разговорът ни бе прекъснат от задника на медсестрата, която пристигаше от кухнята. Винаги влизаше заднишком, като дърпаше след себе си голямата, хромирана количка, бузите й бяха зачервени от усилието. Хапнахме набързо, после, когато отново бяхме сами, извадих бутилката от нощното шкафче заедно с две чаши.
— Май ще си налея мъничко — рекох му аз. — От години не съм близвал порто.
Той направи учудена гримаса.
— Така ли? Защо? Какво лошо има в това?
— Не ме прави на глупак, Сам. На прага съм да надхвърля Двеста Хиляди Бройки.
— А, добре! Ясно! Забравяме темата — въздъхна той.
Налях много внимателно първата чаша, мислите ми бяха другаде.
— Както и да е — добави той, — аз май ще пропусна реда си днес…
Аз изпих моята чаша.
— Страхотно е! — рекох аз. — А на теб какво ти става?
Той замаха с ръка във въздуха.
— О, нищо… чувствам се малко гадно.
— Да не си болен?
— Не, не съм. Гадно ми е нещо.
Действително заспа много рано, като дори забрави да угаси лампата си, което аз сторих услужливо, но не успях да сдържа гримасата си на отвращение, когато стъпих на отвратителния балатум. Нощта се очертаваше дълга. Известно време прелиствах списанията, но знаех, че няма да намеря кой знае какво, понякога дори не се опитвах да ги чета, защото съзнанието ми нищо не регистрираше. Чувах ги как се изпързалват до леглото със звук като от омлет: малко мода, малко кръв и вечните разкази за разни задници. Тишината беше почти абсолютна, с едва доловими далечни, сподавени викове и стенания, които просветваха като някакви езера. Бавно изпих толкова пръста порто, колкото има в ръката на един самотен мъж. Дълго останах сам със себе си, после ме побиха тръпки, взех машината си и се завърнах в полите на моя роман.
Един подходящ пасаж ми позволи да изкрещя, да извикам и излая всичката си мъка. Чаршафите ми почти подгизнаха от пот. Четири страници, на които думите се нижеха в гъсти редове, без паузи и без поправки, нечовешки и за щастие безмълвен вик. Няколко секунди се загледах в бутилката порто, но Сам се раздвижи в съня си и се обърна със слабо хъркане. Всеки си има своите кошмари, рекох си аз. Клетите ние!
Готвех се да взема чашата си, когато Сам се изправи на единия си лакът, в просъница, с разрошени коси.
— Сам… — прошепнах аз.
Той се сгърчи от два спазъма. Едва отвори очи. Докато отмествах машината, от корема му се надигна глухо къркорене и той изплю срещу ми цял фонтан от кръв, която се разля на пода, като пльокна като гъст сос.
— САМ! — изкрещях аз.
Червеният фонтан отново избликна от гърлото му, като събори чашата ми и заля нощното шкафче. Бях смразен, не знаех дали и аз самият не кървя. После чаршафите плувнаха в кръв и прокапаха на пода след третия пристъп.
С рязко движение натиснах алармения звънец. После се изстрелях в коридора. Втурнах се да бягам. Спуснах се по стълбите. Още един спринт към дежурната стая. Дежурният тъкмо се готвеше да се качи. Не се наложи да му съобщавам подробностите. Той се намръщи и се опита да ме зареже, но аз му се лепнах и двамата пристигнахме почти едновременно.
Сам вече беше неподвижен. Всичко плуваше в кръв. „Сърдечен масаж“ — изкрещя онзи още с втурването си в стаята. Миришеше ужасно.
Обърна Сам по гръб и нави ръкавите си, преди да се захване за работа. Много бързо си даде сметка, че така нямаше да стане. Сам подскачаше на пружината, главата му се люшкаше.
— Ох, по дяволите! — изръмжа той. — Къде е скапаната дъска?
Самият той вече плуваше в кръв.
— Хвани го за краката! — викна ми докторът. Проснахме го на пода, насред една голяма локва.
Отдръпнах се отвратен, погледнах Сам за последно. Хъ! Хъъ!
Взех ръкописа, бутилката порто и едно одеяло. По коридора срещнах хора от персонала, които се притичваха на помощ. Едва не ме повалиха.
След смъртта на Сам още на следващия ден бях изписан. Подписах всичко, което ми дадоха. Времето беше хубаво, почти топло. Както беше тръгнало, към обяд сигурно щяхме да усетим приближаването на лятото. Прибрах се по най-прекия път, преметнал чантата си през рамо.
Бутнах с крак вратата, докато пусках ключовете обратно в джоба си. След няколко секунди бях вътре и затварях вратата.