Сложих чантата си при мръсното бельо. После останах прав до телефонния секретар, докато прослушвах съобщенията. Понякога нищо не може да се сравни с непознат женски глас, който ви доверява, че заспива с вашите книги на нощното си шкафче, прослушах го няколко пъти. Дожелски ме молеше да отскоча до столицата. Звъннах му и му казах, че двамата с него едвам сме отървали катастрофата, а на мен са ми предписали пълен покой. Не, не мислех, че ще мога да дойда много скоро, тъй че да анулира всичко, което е предвидил. Да, щях да се затворя с романа и колкото до това, всичко беше наред. Той ми разказа и за тази награда, която съм имал шансове да спечеля, но тъй като не ставаше въпрос за Нобеловата, не обърнах внимание. Последният запис бе на обаждане от Някой си, който искаше да се осведоми дали съм се прибрал.
Хвърлих една замразена пържола на печката. Отворих си прозореца. Но липсваше музика, та отидох да пусна нещичко, украсих къщата с последния диск на Ян Тайсън, нещо, което, между нас казано, познавахме само шепа хора. Глория ни го бе донесла една прекрасна утрин. Отворих една бира и я изпих начаса. Съблякох си пуловера. Така и не разбрах дали зеленият боб трябваше да се изцеди или да се запържва в соса. На консервата не пишеше нищо.
Завърших с един портокал, който разрязах спираловидно. Хвърлих обелката на пода, за да разбера дали щях да се оженя още тази година. Тя се счупи само на две части, а не си спомних какво означаваше това. Заредих съдомиялната машина. Но вместо да заработи като хората, тя взе, че се разтресе. Погледнах я. Наблюдавах я известно време, после реших да отида да взема кутията с инструментите си. Въоръжен с кутията за първа помощ, се изтъпаних пред машината. Сега тя сякаш кашляше и се давеше. Запалих си цигара.
— Еби си майката! — изкрещях й аз под носа, като зарязах инструментите, мръсната чиния и издърпах щепсела от контакта.
След няколко минути легнах на килима и реших да подредя плочите по азбучен ред. За начало ги разделих на малки купчинки. С напредването на работата обаче загубих интерес към начинанието. Качих се на един фотьойл и зарязах, докъдето бях стигнал. От време на време ми се привиждаше Сам, който ми се усмихваше, а после ме обливаше с кръв.
Няколко минути се опитвах да се задържа пред телевизора с надеждата да задремя, но скоро се отказах. Нямах късмет да попадна на някоя рекламна пауза, по всички телевизии се вихреше туист, а момичета ни изпращаха сексуални лъчения с очи, подчертани с дебела очна линия. От завръщането на туиста направо ми се приплакваше, все пак не беше кой знае какъв скок напред.
В разгара на следобеда взех романа си под ръка и се спасих в стаята си. Машината на Анри все още беше на масата ми. Взех я и невъзмутимо я наврях в един шкаф. С годините човек може да култивира, ако не друго, то вътрешната си сила. На етапа, на който бях, можех да хвана някоя тенджера за парещата дръжка и да прекося стаята, без да направя никаква гримаса. Всичко е в навика.
За щастие романът ми не беше много класически като форма. Лесно потъвах в него, героите ме обичаха, винаги се посместваха, за да ми сторят място, независимо дали идвах засмян, дали смигвах на жените, или бях отчаян, съвсем пиян или напълно скапан. Неколцина измежду тях мислеха, че съм много непълен в описанието на портретите, че мога да се постарая още малко. Да, знам — отвръщах им за стотен път, — но си падам малко бихейвиорист. Само че знайте едно, скъпи мои, колкото повече ви обичам, толкова по-трудно ми е. Не забравяйте, че аз съм целомъдрен автор, и избягвам интроспекцията. Тогава те започваха да ме засипват с подигравки, а аз усмихнат ги заплашвах, че ще се приобщя към течението на Новия роман или че ще ги затворя в книга в стил XIX век, каквито все още се пишат.
Както можех и да предположа, машината ми продължаваше да не работи. Това вече ми дойде нанагорно. Не надхвърляше моите възможности, но ми се наложи да се настроя умствено за удара. Затова станах и отидох да извадя отново тази на Анри от шкафа и я тръшнах на бюрото си, без да я жаля. Писателят в мен силно надхвърляше човешкия ми бой.
Работих докато в стаята се извисиха вечерните сенки. Вратът ми стана на дърво. Дори не я чух кога се качи. Вратата просто се отвори.
— Хм… идвам от болницата — въздъхна тя.
— О! — рекох аз. — На мен ми писна.
Веднага ми направи впечатление, че беше с голи крака. Отдръпнах се от масата, а тя отиде да приседне на крайчеца на леглото.
— Господи! Не ми останаха крака — заяви тя задъхано.
Носеше някакъв голям черен пуловер, който й стигаше до средата на бедрата, окичен със сума ти брошки, от онези, които й подарихме за рождения ден.
— Освен това вече го реших — добави тя. — Напускам вестника.