— А… Така ли?
— Да, предпочитам да работя с Вера. В крайна сметка тя ме убеди.
— Хм, права е. И за теб ще е по-добре.
Тя се излегна наполовина, изправена на лактите си, после отметна глава и погледна към тавана.
— А на теб как ти премина денят? — осведоми се Марлен.
— Бога ми… Нищо ли не ти казаха в болницата?
— Не. Спряха ме на стълбището, казаха ми, че си си отишъл и толкова.
— Ами, Сам умря миналата нощ.
— Ох, не!
— Да. Сам изпих бутилката. Та сама виждаш, малко странен ден се оказа. Загубих вкус към всичко.
— Гладен ли си? Искаш ли да хапнем нещо?
Слязохме. Хвърлих две замразени пържоли в тигана и отидох при Марлен, понесъл леда в ръка. Полюбувах се на моя джин-мартини в тридесетсантилитрова бутилка. За такъв бях готов да се бия. Беше само мой и на никой друг. Гаврътнах го със затворени очи.
Навън бе нощ. В кухнята се чуваха цвърчащите пържоли. Бях проврял глава под полата на Марлен и бях хванал бикините й, качих ги на последния етаж. Само миг по-рано й казвах: виж ни само, на какво приличаме сега, когато той си отиде, какво ли ще стане между нас?
Тя не знаеше. Изглеждаше напълно загубена във фотьойла. Достатъчно беше да се наместя между краката й. Бедрата й бяха горещи като злато, бикините й влажни. Бях забил носа си като курабия в розовата й вагина, като отместих на една страна леопардовите й бикини като перденце в кукленска къщичка. После ги свалих и мушнах в джоба си.
Спрях да мисля. Тя разчупи последните ми прегради, като ме улови за главата, а аз започнах да се лигавя като фонтан с хладка вода, докато отворът на бедрата й лъсна като тюленова кожа. Навих роклята й до кръста. За да се вижда по-добре, рекох си, докато повдигах краката й, като мимоходом открих идеално чистия й анус. Тя се залюля. Аз се люлеех в синхрон с нея, като й галех гърдите. Мушнах носа си, брадичката си, ухото си в нейния процеп и усетих невероятно нежно, леко всмукване, което ми бе убягнало първия път. Щях да прималея. После в стаята се разнесе мирис на изгоряло.
Скочих, скимтейки, на крака. На отиване съблякох ризата си. Спрях газта. На връщане разкопчах панталона си. Погълнах устните й. Духът ми се беше затворил като омар. Всичко беше хлад, сладости, хлъзгания. Никога страданието не се е превръщало в такава нежност. Никога, ничий език не е бил по-сръчен от моя. Ничия отворена вагина не е виждала по-голямо ожесточение.
На следващия ден се събудих точно в 10 часа. Самотен и донякъде махмурлия. За първи път в леглото ми имаше и друг мирис, освен този на собственото ми тяло, но аз реших да не блея в чаршафите, поне не и в тази мъртвешка тишина. Скочих от леглото и слязох да пусна музиката.
Цялата сутрин посветих на домакинстване, а всичко, което ми се стори прекалено натрапчиво, прибрах в стаята му. Макар вече да не бях малко момченце, направо ми призляваше. По някое време ми се стори, че едно питие ще ме разведри, но се оказа, че бъркам. Лутах се из цялата къща в търсене на болезнени остатъци, на раняващи вещи, попадах кога на някой чорап, кога на крайчеца на пура, забравен в някой ъгъл, какво ли не ми мина през душата. А алкохолът не само не облекчи болката, както се надявах, а дори я изостри.
Не бях новак в подобна ситуация. Вече бях преживял същото след кончината на Вети и знаех колко трудно е да се окажеш на чисто. Вещите изникваха от мрака, след седмици, дори след месеци. Не се заблуждавах. За да се окопитя, за да изляза от коловоза, в който бях затънал, прибягнах до лошото решение. Изпих още една чаша.
Почувствах се впрегнат в някакъв плуг, сякаш орях камениста нива с димящи ноздри в светла утрин, докато фината прах танцуваше във въздуха. Качвах се и слизах, бършех челото си с блузата и почти се обезводних, губех водите си, така да се каже, щурах се като несретник. Боб ме изненада, докато се борех с една стихосбирка. Застана отпреде ми и в същия миг с мен беше свършено, рухнах на един стол ранен и покорен.
— Ох, да не ти преча?
— Не, Боб, ни най-малко…
От ризата му с къси ръкави висяха внушителни ръце. Зиме дървар, лете дървар.
— Е, как е, във форма ли си? — взе да ме разпитва той.
— Да, пуснаха ме по-рано от предвиденото. Намирам, че е по-скоро добър знак.
— О, да… естествено.
Отиде до прозореца, бръкна с ръце в задните си джобове, после надзърна до пердето.
— Бога ми! Какво време!
— Мда. Както виждаш, не сбърка, като се премести… Той се обърна. Изглеждаше толкова притеснен, сякаш Жералдин се беше наакала на килима ми.
— Виж, става дума за тази статия — въздъхна той. — Не обичам да разговарям за тези неща. Но и не понасям двусмислените положения, та затова… Първо да ти кажа, че рядко се сещам за приятелите, с които Глория е била преди мен. Имам си други грижи, ако правилно ме разбираш. Нямам нищо против, ако това й е доставило удоволствие. Тъй че искам между нас нещата да са ясни, нали така? Дори когато всичко изглежда просто, по-добре е да се разберем. По-добре да поговорим за това, което се е случило между теб и Глория и повече да не отваряме дума.