— Ама, Боб — отвърнах му незлобливо аз. — Между мен и Глория нищо не се е случвало.
Той само се усмихна, очевидно слабо го интересуваше дали имаше нещо, или не, важното бе да отхвърли тази тегоба, а пътят му да стане отново светъл и озарен. Харесвах го този Боб, макар да имаше несравнимата дарба да сгазва лука.
— Не разбирам защо изчезна така, без да ни предупреди? — внезапно вметна той.
Надигнах се мъчително.
— Няма нищо за разбиране, Боб, така е, и толкоз.
— Да, ама точно така… Без да каже нито дума на никого…
— Боб! — прекъснах го аз. — Това е другото нещо, което обсъдихме, но за което повече няма да отваряме дума.
Треперех от ярост. Изглежда, малкото ми следобедно почистване беше оголило нервите ми. Нелепо беше да си мисля, че с двеста хиляди читатели съм станал друг човек. Пак си си същият и не тежиш повече от гълъбова курешка. Всеки вятър може да те отнесе. Всички хора тежат еднакво в ръцете на Всемогъщия. Постепенно ме обземаше този прилив на ярост. Хванах стихосбирката и я захвърлих зад канапето.
Щом Боб си тръгна, застанах на четири крака и я взех отново. Върнах се на стола си. Няколко реда, и пак се възнесох. Само че вече съм говорил за това чувство, че нещо те повдига и буквално те откъсва от земята.
Внезапно нощта се стовари на гърба ми и надигнах нос в оглушителната тишина. Окопитих се, като се втурнах към телевизора, гледах някакъв мъж, който теглеше цял локомотив със зъби, друг си пробождаше бузата с игла и едно свръхгъвкаво момиче, което си завря главата между краката. Животът беше такъв, че не се поколебах да си налея чашата. Често съм забелязвал, че има периоди, в които пиеш повече, отколкото в други. Сега пък някакъв мъж поставяше главата си под крака на слон, а друг един сложи своята в устата на лъва.
Когато Марлен се прибра, бях пред смахване. Целунах косите й.
— Ох — рече ми тя, — нямам желание да стоя тук. Хайде да вечеряме навън.
На мен не ми се искаше нито да излизам, нито да обикалям в кръг между четири стени, но преди да бях размислил по въпроса, се озовах на улицата. Затутках се на тротоара.
— Мамка му, къде ми е колата?
Без да ми отговори, тя ме затвори в своята кола, на дясната седалка. Спряхме пред един гръцки ресторант. Музиката не ми беше по сърце, а белите къщички, които бяха закачени по стените, ми навяваха меланхолия. Глътнах си узото, като гледах апетитно към нарязаната кисела краставичка, залята с бял сос.
С внезапен порив улових ръката на Марлен върху масата.
— Ти си моята Буболина — казах й.
На излизане решихме да се поразходим. Имах нужда да подишам чист въздух, да охладя ушите си. Накрая на улицата купих кестени.
— Днес е последният ден — осведоми ме продавачът. — От утре минавам на фъстъци.
Слязохме тихомълком към парка, а аз не бях дотам пиян, че да не забележа задаващата се буря. Обаче не предприех нищо. Почти виждах мълниите в небето и нарастващия глух тътен, но не се изненадвах, жените имат странни способности, могат да накарат да избликне огън току пред краката ви.
За да сме точни, ще спомена, че попаднахме в разгара на градския панаир. Между дърветата бяха окачени разноцветни крушки, а отвсякъде долиташе музика на парчета. Което не означаваше, че бъркам относно бурята, челото й беше угрижено, устните стиснати. Естествено, не пожела да си вземе от кестените ми. Потънахме насред викове и кикот, а аз й предложих да отидем да видим брадатата жена. Тя се спря. Очите й блестяха така, че мъжете се обръщаха да я гледат.
— Глория отказа да ми отговори — рече тя.
Аз се озъртах за мястото, където хвърляш топка по консервни кутии.
— Тя си измисли всичко сама — отвърнах аз, като продължих по пътя си.
Тя ме последва до стрелбището.
— Но защо?
— Откъде да знам защо? Мога ли да погледна в главите на хората? — изсмях се аз.
Не уцелих нито веднъж. Имах чувството, че са ми свалили кожата на стъпалата и крача на голо. Оставих пушката съкрушен. Направих няколко крачки и нанесох яростен удар по една боксова круша. Чу се звън.
— А пък и да знаех, какво от това?
Щях да продължа по мрачния си път, когато на рамото ми се стовари нечия ръка. Обърнах се и видях препасано в кожи момиче с щръкнали на главата коси и по-лоша от дяволска гримаса.