— Ей, пич! — подвикна ми тя. — Ти къде се намираш, бе?
Заради алкохола не разбрах веднага какво иска. Тя се озъби и опря юмруците си на ханша.
— Виж какво! Да не мислиш, че си пускам монетите заради красивите ти очи? Да не си мислиш, че само защото съм пичка, та ще се оставя да ме преебе някакъв нещастен идиот като тебе?
Не ми остана време да се извиня, нито да направя каквото и да било, когато тя ми вкара едно дясно кроше в корема. Паднах на колене със секнал дъх, видях я да изчезва към светлините на виенското колело.
Марлен ме подкрепяше до влакчето на ужасите. Няколко минути ми се струваше, че ще се издрайфам. После мъчителното гадене постепенно утихна, а ние приседнахме за момент на стъпалата, под светлината на лампите.
— Знаеш ли… не е същото, защото не съм я отгледала. Откровено казано мисля, че ме обича, но не ме възприема като своя майка. Мисля, че тя обича само Анри.
— О, мили Боже, не ми се говори за това!
Тя ме дръпна за ръкава. Зад нас неколцина човека пристъпваха по естрадата, която водеше към касите, мъжете се смееха, жените стискаха задници.
— А аз настоявам да говорим! — изрева тя. — Не ти искам мнението. И не желая да страдам мълком. Не съм изтерзан писател! Впрочем от писатели до гуша ми е дошло. До един сте смахнати! Умеете единствено да съсипете чуждия живот!
— Добре де, какво искаш да ти кажа? Откъде да я знам защо разби всичко между нас!
Тя отметна с ръка косите си и тогава разбрах колко бе пребледняла. Възползвах се от момента, за да се изсекна. Като пълен глупак се озовах с бикините й в ръка.
— О, не! — изстена тя и прихна да се смее. — Поне това можеше да ми спестиш! Не ми е до смях!
Нахлузих ги на главата си с ластика по средата на челото. Хората на опашката започнаха да се ръгат с лакти. Гледах Марлен и й се усмихвах, с ръце около коленете си. Изчаках тя да свали това нещо от главата ми. Както ми се стори, всички това чакаха, защото хората изръкопляскаха.
По-нататък й купих един захарен памук и докато крачехме из замъка на духовете, я взех на ръце в една от кулите, редом с един скелет, оцветен в неоново зелено.
— Дори не успявам да й се разсърдя — рекох аз. — Имам чувството, че е действала по заповед свише.
Едно момиченце, вкопчено във врата на някаква старица, ни попита дали не сме духове.
— О, стига си говорил глупости! — въздъхна Марлен.
Нещо полепна за глезена ми, но аз го бутнах с крак.
— А ти дори не искаш да разбереш? — добави тя. — Ще продължаваш да се правиш, че нищо не се е случило?
Очевидно късметът ми е да попадам на настойчиви жени. Животът, темпераментът ми и четивата ме убеждаваха, че всичко е без значение, но те бяха готови да поместят планини за някаква дреболия и трябва да призная, че ме смайваха и изплезвах десетметров език. Разбира се, моята позиция бе по-труднозащитима, защото те бяха склонни прибързано да заключават, че ми липсват ташаци, както е прието да се казва, намираха, че съм по-трудноподвижен от торба с картофи. Но когато имаш някои убеждения в живота, се налага да си носиш последствията. Кога без ташаци, кога без гордост, кога без стомах.
Да бяхте ги видели как се надигат посред нощ насред леглото, как се движат в бурята, човек се запитваше има ли нещо, което може да ги спре, падат, стават, отпращат всички угрижени за тях обратно в ъгъла, прегръщат света в обятията си. Не забравяйте да бъдете наблизо, когато подготвят оръжията си, не е за изпускане. Бях омагьосан и почти ревнувах. Представях си как надавам чудовищен вик, от който рухва къщата, стъпквам призрачния замък и бягам през страната, посявайки апокалипсиса по пътя си. Беше изкусително.
Накратко казано, не бях изкушен да се карам с Глория. Не само че нямах желание, но това бе последното нещо, което ми се искаше да предприема. Най-лошото за мен вече се бе случило. Не ме влечеше да правя аутопсия. Исках да ме оставят на мира, бях получил своето наказание. Глория не беше особено виновна. Не аз бях измислил номера с дърветата. Ако никой не си го спомняше, аз не го бях забравил!
Всичко това ми мина през ума за по-малко от три секунди. Внезапно някакво невидимо същество докосна косите ни. Марлен изкрещя. Възползвах се от случая, за да избегна отговора и я завлякох към подземието.
След цяла серия глупости отново преминахме по подвижния мост, по взаимно съгласие избегнахме голямата осморка. Аз изпих една последна бира, преди да напуснем мястото. Нощта беше почти топла. Спомнях си дума по дума първото любовно писмо, което бях написал: „Нека се срещнем тази вечер в подножието на голямата осморка. Трябва да ти кажа нещо. Мислех си за теб в часа по математика. Защо слушаш чуждите приказки? Защо мислиш, че съм неспособен да се кача на влака?“ Усмихнах се при мисълта, че отново не посмях. Но докато стигнахме колата, усмивката ми се беше разтрошила на парчета.