20
Три дни по-късно, докато ровичках в чекмеджето си, попаднах на самолетните билети. После телефонът иззвъня. Вече не можех да си позволя да стоя на секретар, налагаше се да отговарям лично на всяко позвъняване. Знаех, че нямаше да ми се обади, но с малко късмет можеше да сбърка номера. Втурнах се по стълбите.
— Дожелски на телефона…
— Сам Шепард — изхилих се аз.
— Кажете ми как сте?
— Много зле.
— Наистина ли?
— Шегувам се.
— О, можете да си го позволите! Знаете ли, че точно в този момент чупим всякакви рекорди?
— По дяволите!
— Ще отпечатаме още двеста хиляди бройки!
— Ох!
— На бюрото ми лежат и три големи договора. Трябва да наминете някой от идните дни.
— Вижте, Валтер, не си мислете, че го правя нарочно, но…
— Прав сте, няма нищо спешно. Всеки ден пристигат нови. Преувеличавам, но малко. А да не говорим за журналистите…
— Ами… точно сега не ми е до това.
— Романът ви, предполагам…
— Опасявам се, че да.
След като затворих, отидох да прибера мерцедеса от гаража. По пътя си рекох, че цялата история не е лишена от пикантност. Когато най-сетне ме публикуваха, Бети се беше споминала. Днес Дожелски ми съобщи за постигнатия успех, а Анри си беше тръгнал. Каквито и рекорди да трошах, аз бях шест стъпки под земята. При появата ми автомеханикът довтаса, като потриваше ръце.
— Ухааа! Работи като мелница за камъни! — довери ми той.
Включи мотора, за да му се насладя. Той вече беше притворил очи и посочваше с пръст ухото си. Докато ми изготвяше сметката, аз събрах разните хартии по пода: цигарени кутии, стари вестници. Събрах ги в един плик, който занесох до кофите за смет, а после отидох да си измия ръцете. Мивките бяха отзад. Тъкмо когато заобикалях гаража, попаднах на един ангел, който стоеше под слънчевите лъчи.
Да беше най-много на осем години, но аз веднага бях поразен от красотата й и забавих крачка. Тананикаше си нещо и хвърляше една лъскава топка по стената. Трудно бе да се установи дали ме е забелязала, но при всички положения, изглежда, не й пречех. Спрях за миг, за да я погледам. На коленете си държеше увита в бял плат кукла.
— Болна ли е? — попитах аз.
— Не, умря. Но още преди няколко дни! — уточни тя с ясен глас.
— О, много съжалявам.
— Титий й изяде двата крака, докато бях на училище. Разбира се, баща ми го наказа, но още не е поправил куклата. Казва, че най-напред трябва да поправи колите.
Тя погали куклата по бузата, преди отново да хвърли топката си. Погледах я още малко, а тя вече ме бе забравила. Бях неспособен да направя една крачка и да помръдна в тази картина. Равномерността, С която топката се връщаше в ръката й, беше смайваща, а движението на ръката й не се променяше. На лицето й се бе изписало отсъстващо изражение. Давах си сметка, че бях попаднал на нещо важно. Същото чувство ме споходи, когато за първи път отворих книга по дзен. Бях заинтригуван, наведох се лекичко към нея, тъй че устата ми да стигне до ухото й. Наоколо нямаше никакъв шум, освен този от топката.
— Ти си истинска шампионка — прошепнах й аз.
— О… не е трудно.
— Ами не знам… За теб може и да е лесно.
— О, всеки го може!
— Да, сигурно е приятно.
— Това е супертопка. Искаш ли да ти я покажа?
Тя веднага я улови в ръката си и ми я поднесе под носа.
Беше от нещо като прозрачен желатин, с размерите на топка за голф и звездички във вътрешността. Закимах с глава, после се изправих.
— Ок, благодаря ти — казах й аз.
— О, няма защо…
Забравих за миенето на ръцете. Поех в обратната посока, стъпих на тротоара и изкачих улицата. Малко по-нататък, след като хвърлих поглед на витрината, леко възбуден влязох в един магазин. Наложи се да изчакам реда си, една старица наду една след друга сума ти пищялки, преди да се спре на модела с перата. На слепоочието й пулсираше малка веничка.
На излизане най-напред се огледах вляво и вдясно. Тротоарът беше чист. Пуснах супертопката в краката си, а тя се върна в ръката ми.
— Ах! Всемогъщи Боже!
В гаража още не ми бяха подготвили сметката. Облегнах се на мерцедеса и загледах супертопката си на светлината. В моята вместо звездички имаше многоцветни пайети, инкрустирани във вътрешността. Незлобливо я метнах, тя отскочи от стената и се върна. Не е лошо като за първи опит, рекох си аз. Стиснах я в ръката си като къс самородно злато.
Беше удивително еластична, приятна на пипане и тегло и сякаш имаше собствена воля. След няколко мятания се одързостих, бях намерил точния ъгъл между стената, земята и ръката си. Права беше, оказа се недотам трудно. Една жена, която наливаше бензин се загледа в мен. Беше изрусена с перхидрол, с дебели устни, а отворената врата разкриваше бедрата й. Дори да беше хвърлила бикините си, нямаше да зарежа прекрасното си занимание. Започвах да налучквам ритъма.