Още бях непохватен, разбира се, но усещах, че нещо назряваше.
Леко замаян, реших да опитам нови фигури. Успях да постигна една, с прекрасен отскок при връщането. Втората топка едва я улових. Тогава внезапно блондинката изникна с колата си между мен и моята супертопка. Тя отскочи върху капака, а момичето ме погледна с горящ поглед.
— Трябва да опиташ йо-йо-то — подметна ми тя, преди да потегли по пътя си.
Всичко стана толкова бързо, че ми се стори, че сънувам. Но супертопката не беше в ръката ми. Ама откъде се появи тая мръсница? Как може да има такива хора! Позеленях от ярост. Озърнах се тревожно.
С невероятен късмет съгледах топката, която подскачаше леко на отсрещния тротоар. После се търкулна в канала. Нямах време да предприема каквото и да било. Стиснах зъби при вида на супертопката, която изчезна в канализационната шахта.
Наложи се да извадя друга от джоба си. Зелена, със златни нишки.
Като се прибрах, заварих Вера и Марлен на масата пред едно студено пиле.
— О, миличкият ми! Не те изчакахме, защото вече не издържахме!
Случваше се понякога да ме нарече „миличък“, особено откакто влязох в клуба на авторите с над двеста хиляди читатели. Не успяваше да се отърси от някои столични привички. Отвърнах й, че правилно са постъпили, защото аз не съм гладен.
— Хайде, седни — предложи ми Марлен. — От три дни нищо не ядеш.
— Сега съм на последната права на романа.
Те обмениха знаци в смисъл, че съм затормозен. Взех една бира, за да им правя компания, после изчаках разговорът да продължи, за да извадя супертопката си и да я запратя с разсеян вид към стената. Те не й обърнаха особено внимание. Докато разговаряха аз станах и отидох до прозореца, за да видя как подскача в крачка. Не ползвах стените, а я тупках направо на пода с малки, резки и точни хвърляния. Беше по-просто, но движението на китката беше приятно. Усещах, че мога да постигна хармония. Гледах към улицата, а супертопката все така се връщаше ли, връщаше в шепата ми. После усетих гласа на Вера, насочен към гърба ми.
— Подобно нещо не се е виждало, уверявам те. Никой никога не е писал такива мерзости за някого. Ако поискаш, можеш да го изпратиш в затвора, знаеш ли?
— Да — отвърнах аз, без да се обръщам. — Сега изучавам въпроса. Не ми се ще да ми се изплъзне, нали разбираш?
— О, да, представям си!
— Може би ще подхвана хроника в твоето списание, за да разкажа сексуалния му живот. Ще отида да преровя кофите за смет. Ще разпитам портиерката и местните търговци, как ти се струва? Мога също да нарамя един дюшек и да установя стана си току пред дома му!
— Не е смешно.
— Виж какво, и така си имам достатъчно грижи точно сега… Бъди така любезна и не ме занимавай с тази тъпа история. Не може да ми задържи вниманието повече от една секунда.
Възползвах се от последвалото мълчание, за да изляза от кухнята заедно с моята супертопка. Още ми липсваше сръчност, но в идните дни щях със сигурност бързо да се усъвършенствам.
Защото вече не се разделях с нея, освен по време на сън. Понякога дори не я забелязвах. Излизах с нея, стисках я в джоба си, хвърлях я по отсрещните стени, пробвах я в магазините или когато се качвах на стола в някой бар. Славата ми на писател се разпространяваше из квартала и хората от околността ме гледаха с умиление. Можех да си позволя всяка прищявка, да се появя на ролкови кънки или възкачен на бял кон, щяха всичко да ми простят. Бях онзи, когото показваха по телевизията и виждаха във вестниците, чиито книги се продаваха в супермаркетите, бях господинът, който пише толкова сладки книжки. Да ме бяха намерили мъртвопиян на улицата, щяха да ме приберат у дома.
Докато работех, я слагах до себе си. Случваше се също да хвана главата си с една ръка, а с другата да я хвърлям по отсрещната стена. Бях разположил масата си по съответния начин. Хвърлях я с рязко движение към пода, после тя отскачаше от стената, удряше се в тавана и се връщаше в ръката ми. Обичах също така да я държа между палеца и показалеца си и да я пускам на масата от няколко сантиметра височина, а после пак да я улавям между пръстите си. Да я пускам до себе си, не ми беше особено забавно, но трябва да кажа, че така можех да си играя с часове в пълна симбиоза.
Другите имаха различни мнения по въпроса. Боб и Шарл нямаха възражения, Вера се дразнеше, а Марлен въздишаше. Глория си мълчеше. Когато поради нещастна случайност или по необходимост се озовяхме в едно и също помещение, тя стоеше настрана, а аз не я поглеждах. Откровено казано, не виждах никой от тях много добре, живеех в нещо като изолираща мъгла, в ритъма на моята супертопка.