Спуснах я. Скочих в нея. Времето беше толкова хубаво, че и най-големият несретник щеше да се усмихне очарован за последно. Взех си слънчевите очила и се отдалечих от брега сред морни плисъци.
Колко приятно беше да откраднеш мъничко светлина от този мрачен свят! Колко готино бе това прекрасно езеро! Бреговете бяха мрачни, тънеха в гъстата гора, но какво прелестно слънце сияеше над главата ми, каква несравнима светлина. Не знаех какво точно бе протекло в главата на Глория. Бегло си представях чувствата й. Впрочем и аз самият трудно можех да кажа какво изпитвам спрямо нея. Като се замислех, си давах сметка, че бяхме имали доста двусмислени отношения, но никога не им бях отдавал особено значение, намирах за естествено, когато тя се сгушваше до мен, а самият аз бях преживял травма и не можех да се лиша от малко нежност. Честно, никога не се бях замислял сериозно да я чукам, задоволявах се с тези наши особени отношения. Не й бях нито баща, нито приятел, нито любовник, нито брат и бях получил дозата си приятни моменти, като се придържах към тази роля. Но как тя бе възприела това… Ох, просто трябваше да я попитам. А сега само наблюдавах в какъв ужасен фарс бяхме впримчени. Бяхме затънали до гуша.
— Ела да хапнеш! Готово е! — извика ми Марлен.
Не бях гладен, но предпочитах да не се впускам в обяснения. Тогава бях приятно изненадан.
— Ох! Мамка му…Забравил съм греблата!
Следобедът прекарах на верандата, забил нос в романа си. Дожелски се обади да пита дали всичко е наред, отвърнах му, че е безупречно. Когато излязох, видях Марлен на брега на езерото. Влязох сред дърветата, за да я наблюдавам и да вкуся цялата сложност на нещата. Тя притежаваше всичко, което очаквах от една жена, но нещо невидимо ни разделяше.
Сега, когато бяхме заедно, вече не знаех какво да правя с нея, вече не се чувствах на висота, поне не и в тези условия. Давах си сметка, че пак се бях озовал в калта, от която никога не успявах да изгазя. Както бях я подкарал, сигурно щях да надхвърля петстотин хиляди тираж към началото на зимата.
— Е… върви ли? — попита ме тя, по-красива, по-дълбока и по-загадъчна, отколкото можех да се надявам.
— О, хм… — смънках аз, прозявайки се.
Вечерта я заведох да послуша жабите. Приседнахме на брега, точно до едно петно лунна светлина. Направих й знак да се заслуша. Почакахме известно време.
— Всъщност не е лошо да си с мълчалив мъж — довери ми тя. — Можеш да се любуваш на чудесата на природата.
Квакането, което се чу тъкмо в този момент, не идваше от влажните брегове. Излезе направо от гърлото ми.
Следващите дни я наблюдавах, надзиравах я над очилата си. Можех да я нарисувам по памет. Само че дори когато я държах в обятията си, дори когато крачехме заедно, дори когато разтварях краката й, имах чувството, че оставам скрит, че я наблюдавам отдалеч, че я следя от разстояние като прокажен нещастник. Бях един Квазимодо. Нощем не спях. Обичах я, но можех да й дам само своите недъзи, кривите си ръце, обесническата си мутра, голямата си гърбица. А не можех да я вдигна над главата си и да крещя „Светилище! Светилище!“, защото тъкмо аз се нуждаех от покровителство от ужасния хаос на моя живот. Когато един мъж е съхранил достатъчно изисканост, не качва дамата на изгнилата лодка.
Струва ми се, че тя го разбираше. Понякога, докато работех на верандата и я зървах, почесвайки се по главата, се питах каква ли болест ме бе поразила, какво ми пречеше да скоча на крака, но никой от мускулите ми не трепваше, а аз гледах ръцете си с отвращение. Жалко, че не ми избожда очите, казвах си аз, жалко, че не ми изпива кръвта. Мимоходом тя докосваше ръката или рамото ми с пръсти и когато отварях отново очите си, все още бях жив. Бях жив писател. А стилът ми ставаше все по-изчистен, както можете да си представите.
Всеки ден намирах начин да се поразходя с лодката. Сам. Поддържах добри отношения с езерото и в него наистина се чувствах чудесно. Странно, но успявах да мисля за най-ужасните неща, за Глория, за Анри, за това, което ми се случваше, без да ме завлече проклет водовъртеж от гримаси, без да издам и най-незначителен стон. Разбира се, не се сещах с удоволствие, но когато образите изплуваха в съзнанието ми, не ги прокуждах, а дърпах бавно веслата и кръстосвах водите известно време. Беше приятно изживяване. За човек, който малко се хранеше и почти не спеше, се справях по-скоро добре. Впрочем не се чувствах отслабнал, дори усещах нови сили. Мисля, че ако решех да премеря сили, веслата щяха да сдадат преди ръцете ми. Това ми вдъхваше увереност.