Отрязах си три пръста дебело парче сьомга, докато оня броеше парите.
— Ей, забравих да ти кажа, скоро ще надхвърля двеста хиляди бройки от последната ми книга!
Аз едва стигах десетте хиляди и това ми се струваше огромна цифра. Не бях забравил, че съм само надеждата на последното поколение, имах още доста път да извървя. За щастие никой не подозираше, че съм с болно сърце, инак щяха бързо да ме погребат и да преминат към следващия. Най-малкото, което изискват от една надежда, е да пращи от здраве. Но не и да си живурка спокойно.
— О, Боже! Аз май казах петстотин хиляди?
— А, не, не, двеста хиляди.
— Ох, уплаши ме.
Къщата се понесе към сърцето на нощта, часовете си течаха, а когато продаваш по двеста хиляди, можеш да си позволиш съответните бутилки и да раздадеш по някоя и друга цигара „Давидоф“. Не говоря за пудрата, защото не бях в настроение да се изстрелям по върховете. Пиех си кротко кола с бърбън с димящо коминче в свивката на устните. Както винаги се почувствах добре, когато атмосферата се спихна, разговорите се канализираха, групите се оформиха и кошерът жужеше, пестейки силите си. Тъкмо в тези моменти, към три сутринта, имах навика да се разходя по стаите с чаша в ръка, за да видя какви ги вършат.
Надигнах се и зарязах Анри, потънал в разговор за локомотивите, прекрачих една блондинка, която попиваше думите му, а сетне и приятеля й. Докато прекосявах стаята на път за градината, можах да установя, че вече бях погълнал известно количество алкохол. Не че не смогвах да вървя съвършено изправен, но бях на границата. Усмихнат си отправих забележка. Времето беше меко и някои от гостите стояха навън, хората излизаха, а след някое време влизаха обратно. От дъното на градината имаше прекрасен изглед към града, който се простираше в ниското, струваше си човек да посвети пет минути на съзерцанието на светлините, пък имаше и пейка. Е, добре, рекох си, защо не? Хайде към пейката.
Едва се бях наместил на прословутата пейка, когато усетих нечие присъствие наблизо. Наведох се напред и прегърнах коленете си, в ушите ми дори нещо малко кънтеше. Трябваше ми известно време, за да разпозная двамина отляво, които сякаш се къпеха в лунна светлина, но всъщност това бе прожекторът, закачен на близкото дърво. Телата им се притискаха едно до друго. Не бяха забелязали присъствието ми, бяха отдадени на умопомрачителна целувка с език, а ръцете им шареха навсякъде. Аз отново се облегнах на пейката, за да запаля цигара.
Мекият въздух ме караше да ликувам. Усещах как мислите ми се наместваха и повече от минута съзерцавах града, без да се случи каквото и да било. Подир това ми се стори, че в мозъка ми се разпростря червено петно и нещата скоро се изясниха. Наведох се отново. Да пукна дано, ако това не беше нейният минижуп. Направо ми подкоси краката.
Сега я чувах как стене. Вече ми се бе случвало да видя Глория в обятията на мъж, дори веднъж я сварих гола вкъщи, в компанията на Ерик, но си продължих по пътя, подсвирквайки с уста, какво ми дремеше?! Този път обаче се надигнах, без да мога да кажа защо. Ушите ми горяха. Потупах по рамото момчето, което се трудеше над Глория.
— Е, как е, добре ли си? Никога ли не си поемаш дъх?
Момъкът бе доста млад, поне два пъти по-млад от мен. Извърна се и в очите му се четеше, че светът му принадлежи. В моите пък пишеше, че ако наистина смята така, го очаква голяма изненада. Глория развали вълшебството, като се вмъкна помежду ни и ме хвана за ръкава.
— Бога ми, изглеждаш странно! — пошегува се тя. — Ще те отведа до твоята пейчица.
Младежът гледаше встрани и въздишаше.
— О, моля те, разкарай го веднага тоя! — рече намръщен той.
Оставих се да ме отведе, без да кажа нито дума. Не бях в състоянието, което тя ми приписваше, но не възразявах да приседна за малко. За мен случаят беше приключен и избликът на гняв беше преминал. Разперих ръце върху облегалката на пейката и отметнах глава назад. Небето беше наситено черно. Усетих ръката на Глория да тършува в джоба на ризата ми и след три секунди имах запалена цигара в устата си. Трябва да признаем, че животът е озарен от проблясъци на съновен покой. В последна сметка вечерта ми се струваше съвършена, а нощта бе леко стипчива, като в сънищата, жалко само че не повяваше лек южняк, колкото да ми погали косите.
Когато надигнах глава, установих, че бях съвсем сам. Стори ми се, че това е допълнителна причина да запазя усмивката си и не се опитах начаса да разбера къде се намирам. След някое време се прокашлях. Прибрах ръцете си на коленете. Нямаше жива душа ни отляво, ни отдясно. Захапах устната си. После нещо затрепери в мен, подобно на стоманена жица, опъната от корема до мозъка ми, не мога да го опиша другояче, самият аз бях изненадан и не можех да кажа дали това е хубаво или лошо. Отново се наведох напред и можах да установя, че онези не се бяха преместили, а само се бяха подпрели на едно дърво.