Въпреки това вечерта се почувствах напрегнат и наблюдавах настъпването на нощта със супертопката в ръка. Изпих една голяма текила, за да отпразнувам раждането на моя роман, после сложих три замразени палачинки в микровълновата печка. Не успявах да се разведря, слушането на музика с нищо не ми помогна. От друга страна, никога не можеш да си особено щастлив, когато напишеш последната страница, винаги се чувстваш малко странно и с възрастта нещата не вървят към оправяне. Аз лично имам чувството, че всеки следващ роман ми тежи повече от предходните. Тъй че не надавах много ухо на настроението си. Взех палачинките и ги изнесох навън, за птиците или кое да е друго животно, което ги обича с бешамел. За миг останах неподвижен, за да чуя шума на нощта и да разведря мислите си. Открай време ми харесваше близостта на водата.
После загасих всички светлини и се качих в стаята с романа в ръка. Навлякох един пуловер. Взех една възглавница за стола и седнах пред масата. Трябваше да нанеса само леки поправки, тук някоя дума, там някоя запетая, но не можех да си ги спестя. Впрочем не чувствах умора и нямах нищо друго за правене. Понастоящем имах премного време. Още повече, че не се нуждаех от десет часа сън, както на двадесетгодишна възраст. За голямо мое съжаление.
Като някой слепец, тоест внимателно и не без известна тревога, можех да предприема трепетно обследване на онова, което бе останало около мен. Напразно обаче търсех и се въртях във всички посоки, наоколо всичко бе празнота, нямаше и сянка от жива душа, нито рамо, на което да се облегнеш. Не заради часа, разбира се, макар да беше към два сутринта или пък заради приспиващата влага. Струваше ми се, че никога не бях познал подобно нещо, поне не и с такава яснота. Смъртта на Бети ме бе хвърлила в пламъците, докато сега на носа ми висеше капка и сърцето ми биеше по-бавно, което със сигурност беше по-долният етаж. Бях безкомпромисен в усещането си и не се опитвах да се самозаблуждавам. Стоях надвесен над лампата си и прелиствах страниците, редактирах текста с абсурдно старание. Точно под прозореца се чуваше един жабок. Призоваваше равномерно и така с часове. Приятелите му не изглежда да напираха на прага му.
Чух първия шум, когато си наливах чашата. Не разбрах от какво е, беше малко странен. За миг наострих ухо, но отново се възцари пълна тишина. Дори жабокът замлъкна. Може би някое красиво момиче го бе целунало по устата. Грабнах чашата и пих за призраците, преди да се върна към работата си. Откровено казано, не бях съвсем на себе си. Отлепих петата си от пода и без да искам, започнах да танцувам с десния си крак танца на Сен-Ги.
Скоро усетих със сигурност, че около къщата обикаля някой. Дори знаех кой. Леко се отдръпнах от масата. Не знаех какво правеше, но ясно чувах дъха й. Подредих листата си в папката от фиброкартон.
Очаквах я да дойде, чувствах го през целия следобед, но най-фантастичното бе, че тя сякаш бе изчакала да завърша романа. Всичко плуваше, така да се каже, в мрачна и загадъчна хармония. Изживявах миг на съвършенство, който ме приковаваше на място, докато от верандата се чуваше странно шуртене.
Едва подскочих, когато огънят лумна. През прозореца виждах червените отблясъци и танцът на дърветата на втори план. Ах, каква смайваща логика. Нима историята с Бети не започна също с огъня? Нима бях живял с меч в ръка? Осъзнавах, че бях полупиян. Къде изчезна жабокът? А жабите? Къде го онзи, когото наричаха нов Селин и нов Керуак, тъкмо сега, когато имаха нужда от него?
Подгонен от събитията, се надигнах и отворих вратата. От стълбите си дадох сметка, че цялата веранда гореше, горещият въздух вече достигаше до мен, а огънят бумтеше като самолетен мотор. Оставих се на слабостта си, затворих вратата и посегнах към бутилката с текила. О, ирония на съдбата… огънят премина през гърлото ми, преди да бе достигнал стаята. Взех романа си и седнах до леглото със стиснати колене. Бях неспособен да си помръдна малкия пръст, защото трябваше да взема съдбовно решение. Излегнах се напреки на завивката като гигантско пиле, а под вратата започнаха да нахлуват валма дим.
Прозорецът проектираше червени сенки по стените на стаята. Отдолу се чуваше адска шумотевица, огънят бумтеше, дървенията пукаше, цялата къща скърцаше и пъшкаше, изчезваше в пушека, но наглед не си давах сметка за нищо, изглежда, единствено цветът на тавана ме интересуваше.