Като изключим Нобеловата награда, можех да се считам реализиран като писател, но не очаквах нищо повече. Това пасваше напълно на душевното ми състояние. Може би най-сетне щях да прозра мисълта на Хенри Милър: „Когато приключиш със секса и материалните трудности, изникват истинските проблеми“. Междувременно отидох да се изкъпя. Ползвах някакво пенливо чудо, забравено от Марлен, както и нейния прозрачен глицеринов сапун. Помислих си, че ще трябва да се освободя от всичките й вещи и идните дни щях да предприема ново почистване. Ставаше смешно. Отдавна не се бях смял. Сега всеки си беше на мястото.
Внесох малко ред в къщата. В нормално време не съм маниак на тема ред, но сега изпитвах желание да се впрегна и се оставих на порива да ме води. Ако изпитвах удоволствие да поставя нещата по местата им, да наредя стаята като по конец, да направя мястото безупречно, защо трябваше да се лишавам? Сърцето не ми даваше да си откажа едно толкова невинно удоволствие…
Остатъкът от следобеда прекарах с парцала в ръка и с вестници в другата, за почистването на прозорците. Когато пепелта от цигарата натежаваше, я изтръсквах в шепата си и издишах дима, а после търчах до най-близкия пепелник. Преследвах всеки боклук, дори и под килима. Наместих картините по стените. Излях остатъците от съдържанието на бутилките и ги изнесох навън. От време на време присядах и чаках окото ми да забележи някоя нередност, която се надява да остане скрита. Все по-трудно се надигах. Не знам дали не е за смях, но в тази усмъртителна тишина все ми се счуваше захлопване на врата, шум от стъпки или дори гласове, над главата ми прелитаха части от изречения, после се разсейваха, а аз се слисвах, гледах с празен поглед и ръцете ми стискаха вапоризатора на прахочистител. Не ми беше безразлично да чуя Анри, който ми подвиква от стълбите дали не съм виждал очилата му. Или да доловя женски смях. Или женско мълчание. Към края вече почти се усмихвах, а слънцето почервеня във фонтан от тъмно злато, докато аз се вкопчвах за пердетата.
— Това беше най-ужасното нещо, което можеше да ми причиниш — въздъхвах аз. — Предполагам, че си даваш сметка. Ти не си, ъъъ… как се казва? Ти не си съвсем невменяем? Не като да ми отрежат крака или ръката, или да се озова на инвалидна количка… не… О, разбира се, остават книгите ти… знам, че знамето на Обединените нации продължава да се вее, че мога да отскоча до ъгловия бар да изпия една бира, да си купя вестник… Знам, че мога да седна и да наблюдавам хората… очите ми да проследят първото красиво момиче… блондинка, за предпочитане… Не знам как да ти го обясня. Може би ще е по-добре да се преселя на брега на морето… Да си купя малка къща край океана, за да слушам шепота на вълните… Не съм се замислял още. Японска къщичка с хартиени преградки. Или да отида направо в Париж или в Ню Йорк. Знаеш, че никога не съм обичал шумотевицата, но… предвид положението… може би ще стана добър писател, имам доста години пред себе си… дано, дано! Опасявам се, че съм малко старомоден, но искам да сполуча поне в едно нещо в този живот! Трябва да упорствам в работата. Като бях обграден от пламъците, си задавах въпроси. Ти си тръгна, Марлен си замина, а Глория току-що бе заляла къщата с бензин. Тъй че струва ли си, рекох си аз, да продължавам да си търся белята? Държах романа на коленете си. О, Анри, аз вече съм прехвърлил четиридесетака, не съм хлапе, но наистина си го помислих… Но ето че съм пак тук, на фотьойла, това са моите ръце и моите крака, и тялото си е моето, болките също, ръцете ми мърдат, краката също… косите ми се изправят на главата, но аз съм жив човек… има нещо в мен, което отказва да умре. Моля се това да е страстта ми към писането… хм, всъщност не знам нищо… Разходките по улицата, слушането на музика… да напълниш ваната… ох, трудно е да се каже… което е хубаво за другите, ми харесва и на мен…
Беше се смрачило. Надигнах се да запаля лампичката в ъгъла и изядох една стара, спаружена ябълка, загледан през прозореца. Не беше много късно. Часът беше приличен, за да навестиш някого.
На излизане загасих всичко, после размислих и запалих отново лампата. Тя придаваше приятна атмосфера на стаята. Помислих си, че така щеше да ме посрещне нещо хубаво. Дори се замислих дали да не мушна една пица във фурната, за да ме посрещне топъл мирис на риган. Но беше прекалено рисковано. Нищо по-лошо за едва стъпил на краката си човек от това да се озове сам вкъщи насред мирис на изгоряло.
Боб и Глория живееха на първия етаж на една къща, чиито собственици обитаваха партера. Когато пристигнах, всички прозорци на фасадата светеха. Жената беше моя почитателка. Беше към седемдесетте и винаги ме хващаше под ръка, за да ми говори за книгите, най-вече когато бях с блуза с къси ръкави. Вечер обикновено се напиваше. Всеки божи ден се носеше в прашни пеньоари и пушеше с едно дълго цигаре. Майка й прекарваше дните си на един фотьойл. Понякога тя се изправяше пред нея и я овикваше, но клетата старица беше напълно глуха. Пред мен стоеше все същият проблем: да се кача на първия етаж, без да ме хванат. Тя имаше добър слух и шансовете ми бяха едно към две или към три, според количеството, което беше изпила. Беше изчела всичките ми книги и ценеше не толкова стила, колкото по-горещите сцени.