— Уф! — въздъхна тя. — Точно навреме идвате… тримата!
С един скок Глория преодоля няколкото стъпала и почти повдигна майка си в обятията си. Анри се отдалечи по посока на дървото, което беше рухнало напреки на къщата. Беше куриозно, но и възможно най-гадно, защото пораженията по покрива изглеждаха сериозни, а един от дебелите клони беше изтърбушил една от стаите на първия етаж.
Не е за вярване! Ама какво е станало? — попита той с изкривена физиономия.
Марлен повдигна рамене с въздишка.
— Знам ли? Вятър, буря… Цяла нощ ни вя, а пък и то си беше наполовина изсъхнало. Аз съм си виновна, все някога трябваше да стане.
Анри огледа дървото от корените до клоните, после го помилва с ръка.
— Ех, ама и ти, виж какви ги свърши!
— Повярвайте ми, милички, преживях най-големия уплах в живота си — продължи Марлен. — Бях легнала и си помислих, че къщата ще се разхвърчи на парчета.
— Смайваш ме — рекох аз.
Беше към 5–6 часът следобед и ако щете вярвайте, но светлината беше просто златиста, затова не изпитвам никакъв свян да го напиша. Тъкмо в това е разликата между мен и някой задръстен автор, а също знак за невероятната чистота на стила ми, който оставя да говори светлината. Някои дори го сравняват с живак. Един от най-чудните парадокси на този отвратителен свят е способността ни навремени да се озаряваме, а на писателя тъкмо това му е предназначението: да събира всичко, що блести. Аз това и правех, което караше някои читатели да ме вземат за озарен, дори за прециозен автор. Марлен направи плодови сокове и ние изпихме някоя и друга чаша с настърган лед на верандата, като си бъбрехме за туй-онуй. Въздухът имаше вкус на топла трева и суха пръст.
— А твоите момчета не се ли опитаха да разчистят дървото? — попита Анри.
— О, напомням ти, че днес е събота. Самичка съм… От сутринта подреждам курника. Един от дебелите клони го затисна. За щастие вече привършвам…
Анри се залюля на стола си с присвити очи, подир което скръсти ръце зад главата си.
— Днес аз приготвям вечерята. Съгласни ли сте? Сега отивам на пазар…
Поотдъхнахме още малко, после Анри и Глория се качиха в колата, за да отскочат до града. Слънцето се гласеше да се скрие зад гората, която се намираше на стотина метра от фермата, но още дълго щеше да е светло. Предложих на Марлен да отскочим да ми покаже курника.
— Добре, ама най-напред хвърли едно око на къщата — отвърна тя. — Ела да видиш.
Качихме се на първия етаж. И тя беше от тези, дето никога не се бях опитал да изчукам, но докато качвахме стълбите, не откъснах поглед от ханша й. В някои отношения тялото й ми напомняше това на Бети и ми харесваше мисълта, че сигурно имаше същата миризма. Понякога си мислех дали цялото им семейство не ме превръщаше в идиот. Наистина си го мислех. Марлен имаше поглед на човек, видял много в живота, което придаваше особен блясък на лицето й, съчетан с леко трагична красота, а най-лошото бе, че тя си даваше сметка за това. И си служеше с него. Ако не внимаваш, скоро можеш да си изпатиш. От подобни момичета човек трябва да се пази като от чума, а мен тъкмо това ме привличаше. Моята политика в такива случаи е да гледам, без да докосвам, а тя има всички достойнства за онези, които искат да запазят бистър ум. Джинсите й обаче бяха прилепнали като втора кожа и аз ги гледах одобрително, дори съжалих, че нямаше повече етажи. Тя спря насред коридора и ми отвори една от вратите.
— Тази стая го отнесе — въздъхна тя. — Виж само каква поразия…
Човек оставаше с впечатлението, че са натикали някое дърво в помещението, а блестящите по пода стъкълца изглеждаха страхотно развеселени от положението, искряха и само дето не се кикотеха. Погледнато от друга страна, можах да установя, че липсваше една част от фасадата, а прозорецът беше изхвърчал. Един бая дебел клон бе разсякъл стаята на две, откъсвайки част от покрива, през който се провиждаше синьото небе. Леглото бе обсипано с парченца дървесна кора и съсухрени листа. Във въздуха отекваше безмълвен стон.
— Забелязвам нещо — рекох. — Че стаята ти за гости е била опасна. Всяка нощ, която съм прекарвал тук, е могла да бъде последната за мен. Мина ли ти през ума?
— Ами… един път се мре…
Очевидно това схващане бе много разпространено и особено упорито, макар да не почиваше на никаква солидна аргументация, особено като се знае, че дори най-нещастното нищо и никакво коте, последната мърша от най-отвратителния улук, има поне седем живота. По моему това бе достатъчно, за да всее съмнения. Разбира се, аз имах опит в тези дела и знаех за какво говоря. Огледах стаята за последно, преди да изляза.