— Как мислиш, добре ли е за един писател да бъде смазан от някой дъб? — попитах аз.
— О… зависи…
Курникът бе точно зад къщата, до склада за земеделски инвентар. Част от решетката трябваше да се подмени, но не беше кой знае какво, пък и времето беше идеално за работа. С радост хванах клещите в ръце, а Марлен намотката с тел.
Докато работата напредваше, двамата се отдадохме на безпосочни приказки, които бяха в духа на деня, а аз за пореден път вкусих от деликатното опиянение, което ви завладява в присъствието на привлекателна жена. Благодарение на курника имах чувството, че карам сърф в басейн с пенлива баня. По някое време спряхме да изпушим по цигара с вмирисаните си на желязо пръсти. Облегнахме се на къщата. Работата бе почти свършена.
— Кажи ми… каква е тая история с Глория? — попита ме ребром тя.
Не допусках, че може да попита тъкмо мен. Няколко секунди останах сащисан. Престорих се, че се прозявам.
— О… то… не е от вчера… Просто вече не е малко момиченце…
— Аха, значи двамата с Анри сте го осъзнали най-сетне?
Бях решил да се облегна на коленете си, да гледам право напред и да си усуквам една тревичка. Притеснявах се да говоря за това, напразно опитах да се сниша, но тишината наоколо ме заковаваше на място.
— Да речем, че от известно време насам ни е трудно да следваме нейния ритъм… Освен това има нещо, с което Анри не се е примирил, а ти може би няма да го разбереш. Засукана работа, тоест, дъщеря му офейква с някакъв си…
— По дяволите — прекъсна ме тя, — дъщеря му, както се изразяваш, а Глория за твое сведение е и моя дъщеря… въобще знаеш ли на колко е години? Дали той малко не прекалява, а?
— Добре де, ама ти не можеш ли… Тъй де, аз го разбирам, а пък и ти не ме остави да завърша… Но аз си спомням изражението му, когато научи, че Глория не се била чупила с първия срещнат, ни най-малко, а с… не знам как да го кажа… с един дето продава коли…
Тя улови едното си коляно и го подложи под брадичката си.
— Бога ми, та това са работи отпреди хиляда години.
— Абе да, ама той има силна памет. Защо? Да не ти е неприятно, че доведохме Глория?
— А, не, разбира се, че не, много се радвам, че е при мен… Само дето се опасявам, че тук ще й доскучае. Тя иска да излиза, да се вижда с хора. С вас сигурно й е било по-забавно.
— А, не, не, бъркаш, в последно време хич не се забавлявахме. Нещо започна да скърца помежду ни.
Тя се обърна към мен, присви очи и лекичко се усмихна.
— Всъщност не разбирам защо обсъждаме подобни неща. Тя сигурно се пита защо не я оставяме на мира и с право. Ти ми изтъкваш тая история с автотърговеца. Е, все пак в живота се случват и по-страшни неща.
— Е, все пак не забравяй, че Анри се измъчи, месеци наред нямахме вести от нея, дори не знаехме къде е.
Тя махна с досада.
— Разбира се, че го е приел зле. Аз знаех къде е. Глория веднага ме осведоми и редовно се чувахме. Не мислиш ли, че така е по-просто?
— По дяволите! Защо не ни каза?
Отговорът трябва да беше някъде на земята, току пред нас, защото тя огледа внимателно терена, сякаш ми казваше „нима не разбираш“, а аз се питах дали да не отида да си взема една бира.
— Знаеш ли, когато напуснах Анри, Глория беше още момиченце, и когато съдията отсъди, че я поверява на него, аз все още не знаех какво означава това за мен. Трябваха ми години, за да го проумея. Разбира се, виждах я от време на време, но Анри не ме преследваше с последните новини от нея!
Тя ме погледна отново, а устните ми бяха пресъхнали от парещите й думи.
— От две-три години нещата се понаместиха — допълни тя. — Но за да си наясно, когато почина моят търговец на коли, както ти се изразяваш, аз наследих доста мангизи и казах на Анри, че бих желала да се погрижа за Глория, че разполагам с достатъчно средства, но той не искаше и да чуе. Изсмя ми се и години наред я виждах само когато той имаше време и благоволеше да я доведе. Сега разбираш ли ме?
— Да, ама по моему това е естествено. Човек за всичко си плаща.
— Да, ама аз платих прескъпо! Прескъпо… Когато купих фермата, не съм и допускала, че ще ми я доведе някой ден. Ако го знаех, щях да купя апартамент в града. Какво може да прави двадесетгодишно момиче на село?
— Ти си си добре тук.
— Да, с възрастта на човек му се ще да е на въздух. Ама нали не говорим за мен, аз вече гоня четиридесет. Моята е лесна, вече не съм така напориста, обичам да се радвам на времето.