Разбирах я напълно. С годините и аз все повече се отдавах на съзерцание и ми трябваше все по-голямо усилие, за да заклокочи кръвта ми, а като цяло избягвах тарапаната. Списъкът на нещата, които си струваха в живота, намаляваше от ден на ден, което ми позволяваше да съсредоточа усилията си и да бъда по-прозорлив. Общо взето, тази възраст ми харесваше и нямах нищо против да остана на четиридесет години.
Тогава чухме колата да се задава. Вратите се захлопнаха. Това ни върна на земята. Марлен развя косите си и се надигна засмяна. Времето беше все така хубаво, светлината си беше същата, но вълшебството беше се разпиляло.
— Искам да приключа, преди да се е стъмнило — заяви тя. — Ще успеем ли?
— Да!
— А, забравих да ти кажа… Тук ни наобикаля една лисица.
— Така ли?
Когато стиснах за последно клещите, слънцето бе порозовяло. Глория се присъедини към нас и аз довърших работата сам, докато момичетата си бъбреха. За щастие ми донесоха бира. Хвърлихме няколко шепи зърна през решетката, преди да си отидем. Подредихме инструментите и се прибрахме в къщата, при Анри. В кухнята се носеше приятна миризма. Анри се бе изгърбил над газовата печка.
— Видя ли как е поруменяло небето? — попитах го аз.
— Мигар имам време да се занимавам с небето — отвърна ми той.
Подир това, като седнахме около трапезата, се убедихме, че не ни е излъгал. Беше възхитително вкусно, от онези манджи, които не можеш да направиш надве-натри, малко безименно чудо, каквото той понякога сътворяваше в моменти на вдъхновение. А нищо не създава по-добра атмосфера, момичетата се смееха и виното се лееше. Навън вятърът се бе надигнал, не особено силно, но от време на време напираше и се чуваше поскърцването на дървото, опряно на къщата, което стенеше и пъшкаше с чудовищните си обятия, до степен, че понякога поглеждахме към тавана с притеснени усмивки. Лампата над масата се полюляваше, а в прозореца се удряха някакви нещица. Трудно можехме да си пожелаем нещо повече, а що се отнася до настроението, бях направо настръхнал от удоволствието да съм част от общата еуфория. Осъзнавах мястото, което ми бяха отредили, и бях готов да ме убият на стола, но не и да се лиша от него. Какво по-естествено от това, когато знаеш цената на нещата. Непростимо е да си останеш черноглед на четиридесет години.
В края на вечерята Анри стана, бръкна в чантата си и донесе на Марлен последната си стихосбирка. За последните двадесет години не бе публикувано нищо по-възхитително, но той не го знаеше, а аз можех да цитирам наизуст цели пасажи. Отидохме в хола, за да поговорим за литература, а докато Анри говореше, Марлен притискаше книгата към коленете си. Често си бях давал сметка, че въздействаше на жените най-вече когато говореше, а Марлен не беше по-подготвена от другите, та да му устои. Слушаше го много внимателно. Цялата световна литература не можеше да ме накара да се надигна от мястото си. Имах чувството, че седя на дъното на езеро, само дето можех да си пуша, а джинът ми оставаше dry.
Понякога засичах погледа на Глория и тя ми се усмихваше, както често го правеше преди цялата тази неразбория, а аз бях безпаметно щастлив, дори ми се искаше да се ухапя за ръката, за да се опомня. Чудна вечер беше, чувствах се толкова добре, че сам си се кисках, сгушен на фотьойла, и надигах чашата си към тях. Къщата простенваше сегиз-тогиз, ама какво от това? По-късно се завих с едно одеяло и спах на канапето. Казах им, че за мен е идеално, че не искам да се успивам и обичам да съм на крак с изгрева, когато съм на село. Поне се опитвам.
Изпих кафето си сам. Навън. Вятърът бе стихнал, а слънцето още не бе изпълзяло зад дърветата. Бях взел душ с 10-градусова вода и мислите ми се бяха избистрили. Заоглеждах падналото дърво, замислих се, докато пушех цигарата си. Въртях се около него. После седнах и го съзерцавах някое време. Аз съм от тези, които обичат да оправят нещата. Повечето от писателите, които познавах, се гордееха, че не умеят да забият един гвоздей, до степен, че се питах дали им се случва да си бършат задниците, или да си мият зъбите и за какво изобщо са им цели десет пръста? Аз нито за миг не си помислих да се излегна на моравата и да оставя духът ми да полети, а отидох в склада и огледах инструментите, подтикван от сиромашката си душа.
Грабнах резачката и я изпробвах дали работи. Беше още рано и я върнах на мястото й. Слънцето се процеждаше между дъските и на моменти ме ослепяваше, та не виждах нищо. Намерих една здрава верига, която метнах на рамо и след като огледах останалите инструменти, отидох да видя трактора. Яхнах го, запалих и се придвижих до основата на дървото, докато прахолякът се стелеше по пътя ми.