Поставих веригата. Другите сигурно спяха, защото от къщата не се чуваше никакъв шум. Изпих още едно кафе, за да им дам последна възможност. Не беше малко дърво, трябва да имаше десетина метра, а стеблото беше с диаметър на автомобилна гума. Беше си сериозно парче, без съмнение най-голямото.
В околността, а раменете му не бяха опрели тепиха, така че ме очакваше работа. Погледнахме се за последно очи в очи, после оставих чашата си и се запъхтях към резачката, без да се обърна нито веднъж. Всички птички околовръст ме проследиха с поглед.
Когато се върнах, заварих Марлен в кухнята, по риза и с голи крака. Опитваше се да изсипе пакет овесени ядки в една купичка. Като ме видя, се спря. Усмихна се, преди да продължи борбата с ядките.
— Моля ти се, не си блъскай главата с тая работа — мило ми рече тя.
— Платила съм на хора да се занимават с фермата, можем да почакаме до утре…
— Да, но ако не възразяваш, ще разкарам това дърво от моята стая, искам сам да си разчистя сметките!
— Добре, де… давай. Чувствай се като у дома си.
Беше ми приятно да го чуя, защото така и не знаех къде ми е домът. След кончината на Бети не изпитах никога привързаност към местата, които обитавах. Къщите вече не ми говореха нищо и като се замислех, си давах сметка, че нещо ми липсваше, просто нямаше място, където да се прибера, нищо, което да наподобява мистериозната Итака. Напразно се озъртах, накъдето и да се обърнех не виждах нищо. Но нищо не можех да сторя, трябваше да се примиря с положението. Благодарих на Марлен. Преди да се кача на първия етаж, тя ме попита шегувам ли се.
Стаята тънеше в тишина и ярко слънце. Отидох до леглото и включих резачката, която забоботи страховито в облак синкав дим. Започнах да кастря малките клони, стискайки зъби и с полуприсвити очи, заради треските, които се разхвърчаха във въздуха. На лицето ми се изписа глупашки израз на сила, но аз бях сам, а това си беше моята стая: разбита, разхвърляна, насилена и три четвърти унищожена от дяволското дърво. Потеглях на лов за Моби Дик. Шумът на вълните ми пречеше да чуя каквото и да било, но ясно усетих как една ръка легна на рамото ми.
Макар да правеше ужасни гримаси, успях да разпозная Анри. Беше гол до кръста, а косата му се беше нагънала странно през нощта, сякаш главата му се бе килнала наляво.
— Какви ги вършиш? — изръмжа той. — Защо не вземеш обикновен трион?
— Заради мазолите — отвърнах аз.
Той се почеса по ръката. Беше космат като маймуна, с тяло на звяр и душа на ангел, за да бъда възможно най-кратък.
— Голямо копеле си — рече ми той на излизане.
Половин сутрин разчиствах част от стаята, покатерих се на покрива и орязах пречещите клони, после ги хвърлих долу. Изпитвах известно удоволствие да се потя, да повдигам тежки предмети, самоизтезавах се, като примижавах на слънцето, ръцете ми се ожулиха, но на мен ми харесваше, работата напредваше и се чувствах добре. Отидех ли до ръба, виждах другите трима долу, седнали на верандата, и все се намираше някой, който да ми махне и да ме попита как е. Отговарях им „горе-долу“ и че нямам нужда от помощ, просто няма за какво. Истината е, че исках да съм сам. Странното е, че колкото повече се изтощавах, толкова по-ясно работеше умът ми, а не исках никой да ме разсейва.
Питах се какво ли щеше да се случи сега. Питах се кога ли ще се килнем, защото се намирахме на гребена на вълната, а ми се щеше да мога да се насладя на момента. Изглежда съм от ония, които щастието натъжава, но не се заблуждавайте, че неприятностите ме правят щастлив. Силата на взаимоотношенията, които ни свързваха, им придаваше драматичен мащаб, което чувствах съвсем ясно, макар да се вихрех нахилен на покрива. Знаех, че нямаше да продължи дълго. Бяхме се втурнали с главата напред в коварната клопка, без да размислим и секунда, и вече беше безсмислено да наостряме ухо, за да чуем тиктакането на бомбата. Още със стъпването ни във фермата бе започнало обратното броене. Единствената ми надежда беше фитилът да не е съвсем къс. Ако можех да се върна назад, щях да седна на пейката си, на онзи прословут купон, и щях да се поразходя другаде, докато Глория се чукаше със затворени очи. Всъщност не знам дали това щеше да промени нещо, наистина не знам. Вече и дума не можеше да става да се върнем на брега, защото течението ни беше понесло.
Когато приключих с покрива и не остана пукнато клонче, с което да се залъгвам, слязох в стаята и започнах да режа ствола парче по парче, докато не опрях до фасадата, след което си обърсах челото и очите с блузата и запазих минута мълчание, опрял гръб на стената. Исках да се отърся от това усещане за неизбежна катастрофа, преди да сляза долу, и за целта си рецитирах по памет добрите стари думи на Хуанг По: „Не позволявай на всекидневието да те окове, но и не свеждай живота си до него. Само така ще постигнеш освобождението.“ Въздъхнах дълбоко, почувствах се по-добре. За мен тези думи удряха в земята десетте божи заповеди и упражняваха странно въздействие върху ми. Все едно спуквах шепа кислородни мехури под носа си или надявах непробиваема броня, не знам как да го изразя, но по тялото ми пробягваше тръпка и тутакси се чувствах зареден. За щастие тази простичка фраза е лесна за придобиване като пакетче чипс и винаги ми беше подръка.