Междувременно дните си течаха и първоначалната възбуда бе спаднала с една-две степени, като всеки си заемаше мястото след първия рунд за разузнаване. Според мен всички бяхме полузашеметени или прекалено погълнати, за да хвърлим пешкира, а може би смразени от красотата на безвремието. А може би просто си въобразявах. Но що за жалък писател щеше да излезе от мен, ако не усещах поне малко нещата, ако не съумявах да разпозная желязната хватка на съдбата и миризмата й на див звяр. От друга страна, най-малкият опит да излезеш от това положение изискваше неистово усилие и не беше нужно да си голям умник, за да разбереш, че всяко усилие бе предварително обречено. Разбира се, нищо не пречеше да се пробваш, но ей така, заради едната красота на жеста.
Когато се прибраха, приклещих Анри малко настрана и му поднесох кутията си с цигари.
— Хайде, казвай… добре ли мина пазарът?
— Хм… изчаках ги в едно кафене.
— Те, двечките, май доста добре се разбират. Не мислиш ли?
Той избърса врата си с носна кърпа. Усмихна ми се с празен поглед.
— Мисля, че чудесно ще се оправят и без нас — допълних аз. — Наистина няма за какво да се кахърим, щом си тръгнем.
Усмивката му се разтегли, погледът му постепенно се наля, а топлата светлина се лееше над двама ни. Докосна ръката ми.
— Да, разбира се — ми рече той. — Разбира се…
Аз потанцувах от крак на крак, както се казва, през следващите няколко минути. Бръкнах с ръце в джобовете си.
— Е, ми тогава потегляме, когато кажеш — рекох аз. — Знаеш ли, хубаво беше, глътнахме малко въздух…
Сигурно изглеждах като човек, който говори за някакъв друг свят. Той ме гледаше, но не разбираше нищо. Вампирът вече го беше изсмукал и очите му в известен смисъл бяха побелели.
— Да… да… не се притеснявай — успокои ме той. — Да не би да имаш нещо неотложно за правене?
— Не, не става въпрос за това…
Прониза ме с поглед и усетих как силите ми се изпариха, а волята ми се просна в прахта. Той ме прегърна през раменете, докато в душата ми се вселяваше пустота.
— Предлагам ти нещо — пошушна ми той. — Да разтоварим колата, а после ще приготвя два литра Блъди Мери…
Сетих се, че най-големите ни храбреци са се качвали усмихнати на ешафода и му отвърнах: „Тъй да бъде.“
Една нощ лисицата издуши седем кокошки. Никой нищо не бе чул, камо ли аз, защото нея вечер чуках Марлен и едва не полудях. Дори всички дракони от ада да ръмжаха пред къщата, пак нямаше да ги чуя, бях на километри далеч, потънал в най-прекрасната глупост в моя живот, галех бедрото й като портите на Йерусалим, облегнал буза на чатала й с обгърнат в пламъци мозък. Пиян бях. Ни най-малко не търся оправдание, но така си беше и да речем, че това улесни нещата. Дето се вика това ми спести да стигна до стадия, на който щях да си гриза ноктите и да не мога да мигна.
Пийнахме повече от обикновено, най-вече Анри и аз, защото вечерта беше подходяща, а и времето беше необичайно хубаво. Дневната светлина се точеше с часове. Беседвахме си кротко за литература, докато момичетата печаха свински ребърца на дървена скара. Месцата бяха намазани със сладко-кисел доматен сос и пламъците аленееха като небето. Без да искам да правя прибързани изводи, но винаги когато си говорехме за литература, успяваха да ни метнат. Двамата с Анри не си давахме сметка за нищо, пиехме чаша след чаша, само дето ставаше все по-трудно да се надигнеш и да намериш пътя към тоалетната, за да пикаеш. Огънят пращеше зад гърба му и виждах как пламъците излизат от главата му.