Не знам точно какво стана, но малко след като се стъмни Анри и Глория се изпокараха. Бях отишъл да погледам огъня и ми трябваше време, докато се откъсна от пламъците и си дам сметка, че тонът се бе покачил. Помислих си, че е време да се поразходя. Отстъпих няколко крачки в тъмното. Глория крещеше, че нищо не разбирала, докато Анри твърдеше, че наистина бил отчаян от дъщеря си, която нямала грам мозък. Марлен ги гледаше втренчено и барабанеше по подлакътника на стола. Успях да се изнижа, без да привлека нечие внимание, без да настъпя някоя суха съчка или да се просна по гръб. Заобиколих къщата и слязох до брега на ручея, който течеше покрай реката. Накиснах си главата в него.
Водата беше студена. Не можех да си обясня защо бяха решили да се карат тъкмо сега. Нощта беше от най-тихите и луната грееше по най-естествен начин на небето. Ароматите бяха по-деликатни нощем и почти усещах миризмата на водата. Приседнах. За миг се вслушах в света, понякога така ме осенява идея за бъдещ роман, спохожда ме мисъл или нещо припламва в съзнанието ми, но за жалост този път нищо подобно не се случи. Номерът не сработва всеки път. По принцип, когато съм пиян, мозъкът ми не произвежда искри. Гледах как тече водата. Хвърлях по някое камъче в нея, колкото да се чувствам част от цялото. Поне очите ми си почиваха. А за духа, това бе безкраен урок.
Прибрах се в къщата, загледан в сребристата трева. Пътем забелязах, че птиците продължават да пеят нощем и това ме изненада, не помнех някога да съм го забелязвал или може би на четиридесет години човек вече нищо не помни и всичко трябва да усвоява наново. Бях пиян, но не до степен да забравя тихата тъга, която съпровожда целия ни живот, тоест очите ми все още си бяха срещу дупките и бях на този свят. Само Марлен бе останала на верандата и внезапно върху ми се спусна лека мъгла, а цялата земя се съсредоточи върху площ от 5–6 квадратни метра, като броим масата и столовете. Някакъв слаб глас ми извика: Не отивай там! Появих се, подсвирквайки, изкатерих няколкото стъпала и седнах до нея. Нощта ни обгръщаше като тихо и безкрайно море. Това е често срещано усещане, резултат от няколко грама алкохол в кръвта.
— Онези успокоиха ли се? — попитах аз.
Тя прокара ръка през косата си, а толкова обичах да го прави. Беше нещо, което ме възбуждаше у жените, когато всичко останало бе налице, красив и чувствен жест, който разпръскваше под носа ми паралитичен газ. Трябва да си в супер форма, за да му устоиш. Тя въздъхна продължително, но въздишката й едва ли можеше да повдигне и мъничко перце.
— О, знам ли ги? Легнаха си.
— Мдаа! Познавам един, дето ще го преживява цяла нощ.
Тя се наведе рязко напред, за да вземе цигарите.
— Бога ми, той е непоносим… По дяволите, знаеш ли, обичам го… И винаги съм го обичала, какво да се прави? Ама да живееш с него, е, това си е… Нима въобще е възможно?
Не виждах какво толкова му бе трудното да живееш с него, но не исках да стъпвам на хлъзгав терен. Кимнах с глава и кръстосах крака под масата.
— Едно нещо ме удивлява в теб — подхвърлих аз. — Не разбирам защо си сама, защо не живееш с някого?
Тя се разсмя, после разкара някаква гадинка, която летеше около нея.
— А ти защо си сам? Защо си нямаш гадже? А?
Нямах представа. Повдигнах рамене.
— Не знам — рекох. — Просто е така.
— Ами ето на… така е.
За момент я погледнах, а после в пристъп на феноменално трезвомислие се подпрях на стола и се надигнах.
— Изоставям те, Марлен. Наистина съм скапан.
— Прав си. И аз няма да се застоявам.
Качих се до стаята си сякаш влачех пранги на краката. Двамината, които работеха за Марлен, бяха ремонтирали повредената част и вътре миришеше на дърво и борова смола. Приятно е да си лягаш насред аромат на гора, създава усещането, че водиш здрав живот. Беше топличко, съблякох фланелката си и я захвърлих в ъгъла, сетне отворих прозореца. Само Господ знае колко ни се ще да подишаме въздух, когато сме препили. Тъкмо се гласях да вдишам част от небето, когато дочух глух шум, нещо като удар с юмрук по камбана или нещо подобно с боксова ръкавица. Да си призная, разтревожих се. Отидох да погледна в коридора. Беше съвършено тъмно, ако изключим светлата резка под вратата на банята и аз, естествено, се приближих до нея.
— Хей, счу ми се нещо странно! — рекох на вратата.
Изчаках секунда, после отворих. Марлен лежеше на мокета по бикини и сутиен и протягаше ръка към ръба на ваната, за да се изправи. Втурнах се към нея. Помогнах й да седне. Удрях й леки плесници по бузите, беше съвсем пребледняла.
— Ей, ало, хелоу! Марлен! Какво ти става? — духах й в лицето, потупвах ръката й. — Ей, отговори ми! Кажи нещо!