Тя направи ужасна гримаса, после се хвана за врата с едната ръка, отметна глава назад и изстена:
— Оу!
— Какво направи, да му се не види?
Тя прехапа устните си. Затвори очи и измърмори:
— Ох, Боже… Май си сцепих главата.
— Ама как стана това?
— Как ли? Нямам представа. Исках да си измия краката… и се подхлъзнах.
— Как си сега? Можеш ли да се изправиш?
Няма да губя време в обяснения защо я вдигнах на ръце, защо дори не изчаках отговора й, пък и никой никога няма да разбере. Както и да е, отнесох я до стаята й, а от притискането на тялото й до мен краката ми омекнаха. Седнахме на ръба на леглото й. А тъкмо това не биваше да правя.
— Покажи ми… Къде те боли?
В основата на шията й личеше голям, червен белег. Тя оставаше все така безмълвна, може би леко зашеметена. Застанах зад гърба й и започнах леко да масажирам с палци прешлените й.
— Няма ти нищо — рекох. — Ще се оправиш… Нищо работа.
Както бях започнал, преминах към раменете, за да се отпусне. Двамата се поклащахме в такт, а аз почти чувах как гърмят първите бушони в главата ми и за миг се озърнах с обезумял поглед, нададох дълъг безмълвен вик.
— Нищо не е — повторих аз. — Нищо…
Кожата й беше толкова нежна и гладка, като на речен камък, гореща и дълбока и за да бъда ясен, толкова надървяща, че направо започнах да правя гримаси, тананиках си, люлеех я, загубих напълно контрол и вече галех целия й гръб, бях като камикадзе, знаех, че вече не разполагам с достатъчно гориво, за да се върна у дома.
Когато видях флакон с масло против изгаряне на нощното шкафче, тутакси разбрах, че ще преминем на по-висока скорост. Сякаш ме шибнаха с кожен каиш. Грабнах флакона с една ръка и бързо излях половината от съдържанието на раменете й. Мъртъв съм, помислих си, свършено е с мен. Ушите ми горяха и с болезнено напрегнати мускули се гласях за последния скок.
Кукичката на сутиена откачих с почти отчайваща лекота. От маслото се носеше див, екзотичен аромат, който изпълни стаята, а аз плъзгах гърдите й в ръцете си със затворени очи, дъвчех ги, отърквах ги в бузите си, правех каквото ми хрумнеше, напрягах слух, за да не изпусна звука от пляскането и потрепервах всеки път.
Бикините й бяха особен модел, с две закопчалки отстрани. Сигурно щях да се разпадна на трохички. Притиснах се до гърба й и я целунах по шията. Една част от мен искаше да избяга, умоляваше ме, проклинаше ме, наричаше ме копеле, но вече нямах никакви сили, крачех с кръста си, без да се обръщам, погнат от мрачните създания. Поиграх си със закопчалките на бикините в двете ръце и ги разкопчах едновременно. Нещото се сви между краката й. Стаята се размъти пред очите ми. Прегърнах я през кръста, за да си поема дъх. После разтворих бедрата й и леко проникнах с пръст във вагината й. Сигурен съм, че в оня момент бях готов да продам душата си на дявола. Истина ви казвам, всеки си има моменти на слабост, всички имаме дефект в бронята, процеп, през който може да се провре ръката на дявола и да ни размаже мозъка. В живота понякога ви хвърлят на арената със завързани крака и ръце и очакват от вас да сторите нещо, да се посборите поне малко, но това е злостна насмешка, мъките ви не струват и пет пари, а светлината ви заслепява. Когато я обърнах на леглото, за да я пронижа, бях един съсипан човек, знаех, че Анри никога нямаше да го преглътне, нито пък Глория, всеки по своите си причини. Поставях се на тяхно място, аз бях наистина голям мръсник, какво значение има, че изпитанието беше над моите възможности, след като имах и минимален шанс да му устоя. Какво значение имаше до каква степен човек е господар на действията си, всичко това не струваше и пукната пара.
Малко по-късно Марлен хвана инструмента ми с ръка и ми прошушна на ухото:
— Знаеш ли, няма истински справедливо място на този свят.
На сутринта ни очакваше историята с лисицата. Аз бях на колене и откровено казано, преживявах чудовищен махмурлук, бях си сложил тъмни очила на носа, слънцето ме гореше, бяхме се събрали пред курника, почесвахме се и оглеждахме дупката, която оная беше изкопала под решетката, и разпиляната по земята перушина. Исках да се усамотя, чувах ги да разговарят, но не разбирах нищо от думите им, бях готов да се излегна в ручея и да облегна глава на килим от червеникавокафяв мъх. Устата ми бе тъй пресъхнала, че бях неспособен да залепя пощенска марка. Анри ме потупа по рамото.
— Ей, отговори ми… Виждаш ли някакво друго решение?
— А, не, не.
— Добре… Тогава ще трябва да купим един капан.
— Разбрахме се. Аз ще свърша тая работа.
Това бе мечтаната възможност да се поразходя час-два, без да се налага да си дълбая мозъка, без да търся някой тъп повод. Докато крачех към автомобила, почувствах, че отново дишам. Тъкмо се канех да запаля, когато вратата се отвори и Глория седна до мен.