— Ей, ти накъде така? — попитах аз.
— Ама че си лош! Ще дойда с теб.
— Виж, няма смисъл…
Тя се наведе да настрои радиото.
— Бога ми… е това вече е прекалено — намръщих се аз.
— Трябва да купя две-три неща. Ще ме вземеш на връщане.
През целия път стисках зъби и нито веднъж не обърнах глава към нея. Слънцето се провиждаше през клоните на дърветата, между раменете ми течеше струйка пот. Достатъчно беше да погледна в огледалото, за да видя Бети на задната седалка, с леко угрижено чело, загледана в ширналото се зад стъклото поле. Направо страхотно, нищо не ми беше спестено, просто безупречно.
Оставих Глория на един ъгъл. Уговорихме се за мястото, откъдето щях да я взема, смигнах й и отпраших в лявото платно. Гарирах на другия край на града, за да се поразходя. Трябва ли да казвам колко успокояващо и животворно ми въздействаше разходката. Ясно е, че не бях единственият угрижен, че болката беше общият жребий на всички ни, не срещнах по пътя си някой, който да не носи кръста си и бях готов да разцелувам всички, но се въздържах.
Купих няколко списания и си заръчах яйца на терасата на едно кафене. Почти не бях спал, бях се прибрал в стаята си на развиделяване и се бях събуждал през десет минути, неспособен да намеря покой. От сексуална гледна точка е добре, че подобни сеанси не ни се случват всеки ден. Чувствах кухина в корема си, а вътрешностите ми ме боляха, макар малко да преувеличавам. Погълнах яйцата със студена бира и един сандвич с шунка, после отидох да купя капанчето.
Влязох във вехт магазин, от чийто таван висеше какво ли не, а цяла една стена беше закрита от малки дървени чекмедженца. Имаше дори звънче над вратата, което трябва да бе останало от войната. По кьошетата, та чак досред магазина бяха струпани толкова неща, че свят да ти се завие. Човек се питаше има ли нещо на света, което да не може да се открие в този магазин, обладан от смазващо усещане. Продавачът изглеждаше много учтив, възрастен и усмихнат. Говореше меко. Беше зает с една лелка със сламена капела, а двамата заедно разглеждаха някакъв тостер.
Поздравих. Те ми отвърнаха. Дамата пожела да й покажат една електрическа отварачка за консерви. Мястото беше много приятно, прохладно, слънцето трудно проникваше през облепената с реклами витрина и картонените надписи зад стъклото. Над вратата се поклащаше спрей против насекоми с размерите на подводница, закачен за касата на найлонови конци. Жената остави отварачката, поклащайки глава, а после заоглежда тостера от всички страни.
— Не знам… — рече тя. — От години съм свикнала да хапвам бишкоти.
— Да, естествено… разбирам ви — отвърна старецът.
Усмихна се на възрастната дама, после на мен. Отвърнах на усмивката му. Тя изпусна на земята инструкцията към уреда, аз я вдигнах и я поставих до нея.
— Хиляди благодарности, младежо — изчурулика тя.
Разбира се, всичко е относително. Аз имах зъби и носех „Ливайс“, но годинките ми понатежаваха. Задъхвах се, можех да предвиждам дъждовете благодарение на ревматичното си коляно, зрението ми се уморяваше по-бързо при четене, на ръцете ми се бяха появили две черни петна. По-трудно си почивах, исках да ме оставят на мира, все по-често ми изтръпваха краката, някои сутрини имах торбички под очите, не ставах от раз, замислях се за живота си, рамото ми прищракваше, когато си развъртявах ръката, все по-трудно понасях шума. Бях обезверен, отвращението надделяваше над любовта ми към света, понякога по цял ден не обелвах и дума, паметта ми все по-трудно се потапяше в детството, дребни неща ме развеселяваха, вече бях зървал дълбоката, умопомрачителна, ужасна самота, която ви поглъща, когато разгледате нещата в дълбочина. Бъбривците ме дразнеха. Ще речете, нищо, но тъкмо тези подробности ви правят човек на четиридесет години, като не забравяме, че сега функционирах с кутия таблетки в джоба. Драматичното е, че без съмнение нещата нямаше да се оправят, а аз се питах дали има смисъл редовно да си правиш маска с резенчета краставица на очите, дали хората наистина се чувстват по-добре от това.
Докато дамата оглеждаше тостера в ръцете си в опит да си представи живота без бишкоти, човекът се възползва от възможността да ме попита какво търся и какво би ми доставило удоволствие.
— Търся капан за лисици — отвърнах аз.
Той отиде да го изкопае от дъното на магазина. Старицата се бе обърнала към мен и ме оглеждаше. Лентата на капелата й бе украсена с две изкуствени черешки и житен клас, малкото слънце, което проникваше в магазина се бе спряло точно върху тях. Най-подир продавачът се домъкна с капана и го постави усмихнат на тезгяха.