— Виж какво, нямам представа какво точно съм за теб… — започнах аз.
Тя се обърна внезапно. Пребледняла и студена като камък.
— Не е много сложно. Ти си оня, дето чука майка ми.
Тъкмо вземах широк, плавен завой. Насмалко не паднахме в канавката.
6
Два дни по-късно гръм ни удари. Случи се нещо ужасно. Ужасно. Този път взех двойна доза хапчета. Изби ни кървава пот. Удрях се с юмруци по гърдите, окайвах се, скимтях в тъмното, макар да си казвах, че отнапред го знаех, че не трябваше да идвам тук, че несъмнено щеше да се случи нещо ужасно, че сме обречени. Казвах си: ти знаеше, че ще се разрази буря, но нищо не стори, а вечерта, когато заедно с Анри решихте да отведете Глория при майка й, по-добре да си беше отрязал единия крак.
А всъщност идеята да отидем на пикник си беше много хубава. Атмосферата беше доста тегава след разговора ми с Глория и всеки повод беше добър, за да я разведря, пък ако трябва и под мъдрата сянка на дърветата. Два дни се занимавах с курника, ожулих си ръцете. Анри ме попита дали не съм се смахнал с тази лисица и защо не се поставя на мястото на седемте удушени кокошки, ама аз само го изслушах. Освен това намирах кокошките за адски тъпи. Отначало изкопах траншея, дълбока половин метър, точно покрай решетката. С кирка и лопата. Обиколката на курника беше около шестдесет метра, затова ги помолих да ме оставят на мира, докато работя, казах им, че искам да размишлявам над следващия си роман. Няма нищо по-добро от истинското препотяване, когато трябва да разсееш тъгата, неприятностите, досадите. Най-добре е да се скапеш и туйто.
Духът на лисицата не ме напускаше. С напредването на изкопа разстилах мрежа в него и я прикрепях горе към решетката, после закопавах след себе си и трамбовах земята, подскачайки трупешката. Целият плувах в пот, бях се съблякъл по гащи под жаркото слънце и работих така до края на деня. По време на вечерята стоях безучастен като мъртвец, а другите ми обясняваха, че е глупаво да се пребивам от работа, но аз бях доволен от себе си, скоро щях да се строполя от умора, а нищо друго не ме интересуваше, останалото нямаше никакво значение. Дори не бях гладен. Когато се хвърлих на леглото, ми се стори, че пропаднах в черна дупка, а главата ми сякаш се търкулна в кошницата под гилотината.
На следващия ден бях на линия с две големи бутилки минерална вода. Бях превързал мазолите си с проветриви лепенки. Единственият ми упрек към тази работа беше, че не се забелязваше особено, беше малко смътна, да не кажа неблагодарна, а ми се искаше да издигна кула в небето, да им покажа, че не шикалкавех, че вечер се скапвах не на шега, че не ми се говори, и толкоз. Кокошките наминаваха да ме видят как бачкам, петлите се държаха на втора линия, сякаш се намирахме в приют за душевноболни, сред последните изтърсаци на твореца, в страната на абсолютно вдобичените. От време на време, когато не виждах никой наоколо, хвърлях една лопата през решетката и се разхвърчаваше перушина. Възползвах се от случая да пия няколко глътки вода и да обърша челото си с кърпата.
Впрегнах се в тази работа с надеждата, че усилието и самотата ще донесат някакво решение на всичките ми проблеми, но това не стана. Така и не успявах да си избистря мислите, не смогвах да се съсредоточа повече от една минута, копаех с кирката, изгребвах с лопатата, замятах чамове трева, без да ме озари и най-малката светлинка. Питах се какво ли имах в главата, та да се набъркам в тази каша, с усилие на волята се убеждавах, че това не беше сън. Трудно ми беше да повярвам, че съм толкова тъп, аз, дето се целех в най-големите литературни награди и бях някаква си там надежда. Всъщност биваше ме само да изкопая собствения си гроб, и толкова.
Единствената полза беше, че известно време избягвах останалите. Доколкото можех да съдя, Анри беше в неведение и се разливаше в усмивка, когато ми носеше бира на заник-слънце. Считаше, че се справям добре, но им липсвам, ала той не знаеше къде ме стяга чепикът. Успокоявах го, гаврътвах кутийката, подпрян на дръжката на лопатата, и посрещах полумрака с детска усмивка. Глория ме избягваше и гледаше да не срещне погледа ми в редките мигове, които прекарвахме заедно около трапезата, докато Марлен изглеждаше съвсем естествена, говореше ми нормално, шегуваше се и се усмихваше както обикновено, до степен, че се питах дали беше тя, дали тъкмо с нея бях го направил. Накрая аз започвах да се прозявам, разтривах очите си и повлякъл крака, отивах да си легна. Сигурно имаше начин да се обезвреди бомбата, но тиктакането на часовника ме парализираше и всяка секунда ми се струваше последната, само дето след нея идваше и друга, после още една, и още една, и нищо не се случваше. А и какво собствено очакваха от мен? Да построя дворец на тъпите кокошки ли?