Надигнахме се. Марлен изтръска шортите си, като извърна глава назад. Чу се песента на кукувица.
— Чухте ли? — попита тя. — Утре ще ни връхлети буря. А Глория къде е?
Тъкмо бях духнал в очилата си и ги изтривах старателно с крайчеца на блузата си. Повдигнах рамо и я погледнах.
— Не знам… Сигурно се разхожда някъде наоколо.
— Виж, зависи, ако не ти трябва много? — подпита ме Анри.
— Двеста и петдесет грама.
— Хм… май няма да стигне.
Марлен се отдалечи по посока към дърветата.
— Глория… Глория! — извика тя.
Двамата с Анри събрахме партакешите.
— Ако не, има голямо парче горгонзола в хладилника. Също толкова хубаво е.
— Да бе, да! Пробвал ли си някога да настържеш горгонзола?
— Глория… Глория! — крещеше Марлен.
— Виждаш ли, на нас никога не би ни хрумнало да отидем да се разходим в гората точно преди тръгване. Това са то, жените.
От този момент взехме експреса за ада. Отначало започнахме да крещим в хор, да отъпкваме околността с ръце, свити на рупор, но не я видяхме да се задава с голям букет цветя и прашец по устните. Спогледахме се и постепенно започнахме да осъзнаваме колко обширна е гората. Тишината между виковете ни ставаше все по-дълбока, все по-мрачна и се уплашихме не на шега, пребледняхме от притеснение. Прибягвахме, спирахме, повдигахме някой нисък клон, подвиквахме името й, проклинахме, потяхме се и надавахме ухо, стискахме юмруци, а цялата тази шетня само засилваше притеснението ни. По някое време се задъхахме, а по веждите ни се стичаха капки. Анри се облегна на едно дърво и се хвана за ребрата.
— О, боже… сигурно е припаднала някъде! — изрече той с изкривено лице.
Погледнах нагоре, оставаха ни по-малко от два часа, докато се стъмни. Продължихме издирването във верига, на петдесетина метра един от друг и докато оглеждах гората наоколо, ме осени мисълта, че тя чисто и просто беше офейкала, захлопвайки вратата след себе си. Колкото повече се замислях, толкова по-уверен бях, че съм на прав път. Естествено, бях се заблудил, че работата ще се нареди. Нямаше как да свърши другояче. Бях почти сигурен, че не бъркам, и колкото повече време минаваше, толкова повече това ми се струваше очевидно и озаряваше мозъка ми. Беше тъкмо в неин стил, Глория беше способна да го направи. Спомних си странните погледи, които ми хвърляше, докато похапвахме на тревата и разговаряхме разпиляно. Но аз бях изпаднал в такава еуфория, че не им обърнах внимание. Сега очите ми се отвориха. Можехме да си продължим издирването в гората, да бием крак по полето, да търсим и да си дерем гърлата: само си губехме времето. В този час сигурно вече си бе събрала багажа в къщата и се бе метнала на първия влак. Това донякъде ме успокои. Тъкмо щях да изложа предположението си на Анри, когато той измуча ужасно. Викът му можеше да ви смрази кръвта във вените.
Втурнахме се към него, като краката ни почти не докосваха земята. Преди да пристигнем, той нададе втори вик, от който листата потрепериха. Строполих се до него едновременно с Марлен и двамата се смръзнахме като статуи. Той държеше дрехите на Глория в ръце: блузата, шортите, бикините и крещеше така, че можеше да оглуши птиците. Изведнъж се удавихме в тишината, насред гората, в малко особената светлина на залязващото слънце.
Марлен изтръгна дрехите от ръцете му. Притисна ги към себе си и ни обърна гръб. Анри беше блед като смъртник. Из един път бе остарял с десет години.
— О, Ти, Който си на небесата! — изстена той.
Аз глътнах две таблетки за всеки случай и проверих дали още мога да движа ръцете си. Въздухът наоколо ми се стори малко разреден.
— О, Ти, Който си на небесата! — ревеше той.
Стовари гръмотевичен юмрук по едно стебло, после се хвърли към Марлен и я улови за раменете.
— Слушай ме! Погледни ме!
Разтърси я нежно. В този момент си дадох сметка, че двете таблетки бяха заседнали в гръкляна ми и мъчително ги преглътнах. Тя надигна очи към него.
— Бягай към колата — изрече глухо той. — Чуваш ли ме? Ще можеш ли да шофираш?
Тя си прехапа устните.
— Побързай! Докарай всички полицаи, които намериш, чуваш ли, побързай! Искам гората да бъка от полицаи! Да си размърдат задниците!
Гласът му почти я повдигна. Тя затули устата си, преди да побегне. Той ме приближи с блеснало от гняв лице и увиснала челюст.
— Ще го убия с ръцете си — промълви той.
— Боже мой! Почакай ме! — изкрещях истерично аз.
Изстрелях се като снаряд между дърветата и стигнах до колата, когато Марлен влизаше в нея. Ритнах вратата, а тя включи стартера.
— По дяволите, почакай! — извиках аз.
Успях да зърна лицето й зад прозореца. Ако я бях срещнал на улицата, нямаше да я позная, щях да се уплаша. Направих й знак с разперена ръка, после отидох да извадя от багажника ветроупорната лампа-фенер, моята голяма, черна, водоустойчива лампа, с която не се разделях никога и без която не бих желал да живея, като се има предвид какво може да се случи нощем. А ние сме безпомощни в тъмното, като мухи, на които са скъсали крилете и са ги хвърлили през прозореца. Взех лампата и захлопнах яростно багажника. Мерцедесът потегли на мига.