— Студено ли ти е? — попитах го аз.
Той не ми отговори. Влажен хлад ни обгръщаше, колчем спирахме да се движим. Освен това той беше по шорти, а на неговата възраст човек изстива по-бързо. Дори аз бях настръхнал. Не се помаях нито секунда, наведох се и грабнах едно сухо клонче.
— Ще накладем огън — рекох.
— Не… Нямаме време…
Погледнах го. Щях да го зашеметя, ако понечеше да тръгне. Искаше ми се да може да се види.
— Напротив. Имаме време. Не го правим за забавление.
Беше напълно гроги, но мозъкът му повтаряше все същото и беше готов да го отведе до ръба на пропастта.
— Трябва да продължим — каза той с безизразен глас.
Но тъй като стоеше на място, аз имах време да събера малко клони, без да го изпускам от поглед.
— Сега ще се стоплим набързо, а после ще продължим.
Той заоглежда, зъзнейки, околността, докато аз подпалвах наръч съчки.
— Хайде, ела насам — рекох.
Отидох да го доведа, хванах го за едната ръка и двамата седнахме край огъня. Трябваше да възстановим силите си, сега или никога. Той заби безизразен поглед в пламъците. Запалих две цигари, разтрих му гърба. Часовникът ми показваше 2 часа сутринта, по-точно 2,10 часа. Имах чувството, че бяхме препускали векове.
— Слушай… Трябва да се опитаме да се върнем по стъпките си — внимателно му предложих аз. — Да видим какво правят полицаите.
Той извърна глава в другата посока, започна да удря методично с юмрук по земята. Не трая дълго. Сълзите му бликнаха като фонтан, наведе глава над краката си. Не бях виждал някой да плаче така, гърлото ми се сви, прехапах си устните. Клечах до него и след всяко ридание от очите му бликваше поток от сълзи. Искаше ми се да сложа ръка на рамото му, но накрая се надигнах и хвърлих няколко съчки в огъня. Както я беше подкарал, скоро трябваше да суши предницата на ризата си. Единственото, което можех да направя за него, беше да поддържам огъня.
Когато се успокои, пламъците бяха по-високи от боя ми. Щяхме да заприличаме на печени картофи. Приближих се до него и пак му подадох цигара, защото, каквото и да става, един мъж не може да остане дълго без тютюн.
— Знаеш ли… сигурно сме стигнали доста далеч. Най-добре ще е да се върнем, за да разберем какво става — рекох аз.
При по-нормални обстоятелства щях да се скъсам от смях. Даже щях да додам едно „разбира се, ама как иначе, нищо по-лесно от това!“ Всъщност истината… истината беше, че бяхме загубени, не просто се бяхме заблудили или удавили в някакъв си напръстник, за съжаление не, беше много по-лошо, бяхме в голямата, дълбока, безкрайна гора, по-малки от иглички, ако предпочитате историята с купата сено. Откъде можех да разбера накъде трябва да поемем? Как можехме да отидем да научим какво става? Не помнех да съм пускал каквото и да било по пътя.
Седнах до него. Огънят пращеше и дърветата наоколо танцуваха. Времето не беше спряло, а напредваше на малки вълнички. Усещането беше много особено, макар и мимолетно, но не бях в състояние да си водя записки, пък и нямах желание. Длъжен бях да размисля, да открия изход от тази гора. После щяхме да се занимаем с Глория. Час по-скоро да излезем от гората. Всичко по реда си. И в най-ужасните си кошмари не бях преживявал подобен гърч. Поиска ми се да се спогледаме с Анри, щеше да ми помогне, затова се обърнах към него. Той се бе гътнал настрани и сънят го бе оставил на място. С изкривени черти на лицето.
7
Два дни ни бяха необходими, за да се измъкнем оттам. Умът ми не го побира. Четиридесет и осем часа блуждахме, влачихме се безцелно сред дърветата. Окаляни, изподрани, отвратителни, изтощени, а към края и обезверени. Краката ни трепереха от умора. Свечеряваше се, когато изведнъж попаднахме на едно шосе. Седнахме в канавката в очакване да мине някой автомобил. Изведнъж можехме да се радваме на голямо парче от небето. Това ни разведри след неизменния клонак.
Имахме късмет, като никога, защото още първата кола спря. Караше я някакъв младеж. Видът ни не го разтревожи, той дори се разсмя.
— Обзалагам се, че сте скочили в движение от влака — пошегува се той.
Качих се на предната седалка, Анри рухна на задната. При последните светлини на залеза потеглихме към добрата, стара цивилизация. Обясних на момъка, че се бяхме загубили. Попитах го дали няма карта.
— Обзалагам се, че това е шегичка за телевизията — рече разпалено той.
— Не е — отвърнах аз.