Взех картата и той ми показа къде се намирахме. Направих бърза сметка и се обърнах към Анри:
— Отдалечили сме се поне на тридесет километра от отправната ни точка.
— Добре. Защо караме толкова бавно?
— Ей, момчета! Сигурно доста бързате!
След четвърт час бяхме в полицията. Бяха трима. Двама млади, които изучаваха резултатите от конните надбягвания на едно бюро и още един в дъното, едричък, на средна възраст, със загоряла кожа и посребрена коса. Държеше кутийка бира в ръка и се канеше да захапе трикилограмов сандвич. Ние също скоро не бяхме хапвали. Анри плуваше в пот, а десният ми прасец почти се бе схванал.
— Моля ви… — казах аз, навеждайки глава.
— Ей, чакай, чакай — отвърна по-старият. — Вие да не сте онези двамата, дето ги издирваме в гората?
— Да… ние сме.
Той опакова огромния си сандвич във фолио, надигна се и тръгна към нас. Облакъти се на гишето, което ги отделяше от посетителите. Погледна ни, поклати глава и вдигна вежди.
— Ама и вие… може да се каже, че не сте големи тарикати — изрече той с придихание.
Анри подсмръкна, докато аз си мачках устната с два пръста.
— Не може да се отрече, че умеете да пилеете времето на хората — додаде той. — Прекарах цяла сутрин в хеликоптера.
Анри стоеше вдървен като зомби, с щръкнала коса, размъкната риза и угаснал поглед. Аз поставих фенера на гишето. Батериите бяха сдали багажа, но все някак го бях съхранил.
— Виж ти, и аз имам такъв — рече възрастният.
— Открихте ли Глория? — попитах аз.
— Не. Претърсихме целия район под лупа. Пуснахме обява за издирване. Мда… странна работа.
— По дяволите, това е невъзможно! — смотолеви Анри. — Какво точно предприехте?
Онзи се изправи зад гишето с набърчено чело.
— А, не, внимавайте… Опасявам се, че мъката ви вкарва в заблуда. Направихме всичко възможно…
— Е, ми много добре тогава, браво, поздравявам ви! — проскърца през зъби Анри. — Мога ли да звънна един телефон?
— Вижте… Не го приемайте по този начин…
— Искам да звънна на жена ми… Може ли? Ще ми подадете ли апарата?
Ченгето се поколеба няколко секунди, после грабна един апарат, който се намираше зад гърба му и го постави на гишето.
— Добре де… Давайте.
Анри хвана слушалката и набра номера при пълна тишина.
— Ало! Марлен?
— Да… Не… Нищо… нищо… не, нищо ново.
— Да, там сме в момента… Не, дори нас не успяха да ни издирят. Големи тъпанари, казвам ти.
Двете млади ченгета зарязаха вестника си и ни погледнаха. Възрастният щракна с език. Светлината в полицейските участъци е много странна. Откъм посетителите свети парализиращ неон, цял дъжд от тънички иглички се сипе по косите ви, а аз си спомних всички извървени километри, страхът и тревогата, които ни съпровождаха, и умората, която носех в себе си. Последните думи на Анри все още отзвучаваха в помещението със смайваща яснота.
Старият се обърна към другите двама и плесна с ръце:
— Хайде! Хоп! — подхвърли им той. — Нощта започва! Вкарайте тези двамата в пандиза!
Възползваха се от изненадата. А пък и двамата бяхме толкова изтощени, натъртени, отслабнали, че ни отнесоха като перца. Едва успяхме да се развикаме, изкрещяхме три пъти по-силно от кокошка, която душат. Заключиха ни в килията. Старият подхвърли ключовете в ръката си и погледна към тавана.
— Какво щеше да е животът, ако нямаше форма? — попита той.
Света Богородице, добре, че вътре имаше пейка. Приличаше на вечния мир — широка и безмълвна. Направих крачка към нея.
— Ще видите вие! На всички ви запомних имената! — изкрещя Анри.
Беше се вкопчил в решетките, а тялото му омекваше като тесто. Аз седнах. Не ми беше останала нито една сълза за проливане по какъвто и да било повод, вече нямах сили, нито пък чувствах нещо. Освен това килията беше чиста, не беше студено и криво-ляво бяхме спасени. Впрочем в живота не е рядкост човек да приеме с въздишка на облекчение и най-мрачната килия. Когато навън се завихря ураган, четири стабилни стени са безценно благо. Прозях се ужасно, сърцераздирателно, напълно неуместно предвид онова, което преживявахме.
Продължително време мълчахме, блуждаейки, сякаш замръзнали на място, а мозъците ни клокочеха нахалост. После се появи един от младоците и ни донесе сандвичи с лимонада в картонени чашки. Получих спазъм в стомаха. Скочих от пейката си, а ченгето ми подаде нещата през решетките. Устата ми преливаше от слюнка и когато му благодарих, по устните ми потекоха лиги.
— Добре, че освен тъпи, не сме и безсърдечни — пошегува се той.
Анри седеше на земята, подпрял глава в ъгъла на стената, с напълно безизразно лице. Напъхах сандвича в ръцете му и поставих лимонадата пред него. Сандвичът беше с шунка, нарязани кисели краставички и резен домат в средата. Беше възхитителен. Лимонадата беше прясна, пълна с мехурчета, чието съскане бе доловимо и отзвучаваше в чашката. Обожавах я. Трябва да беше към 8 часа вечерта. Запалих цигара и направих няколко крачки в килията. Бях доволен, че Анри се хранеше. Направих няколко разпускащи упражнения, уловен за решетките, размачках си врата и повиках за помощ.