Старият се довлече след пет минути, без да бърза, като запасваше задната част на ризата си в панталона. Изтъпани се пред килията и ме погледна въпросително.
— Е, и? Какъв е този цирк? — попита той.
— Чуйте… Искам да разговарям с вас.
Оня се намръщи.
— Да разговаряте… с мен? По-добре попитайте приятеля си дали си струва да се разговаря с хора като нас…
— Не, вижте… Именно затова исках да ви се извиня — рекох аз, снишавайки гласа си. — Бих желал да приемете нашите извинения…
— Извинения ли? — повтори той на висок глас.
Хвърлих бърз поглед към Анри. В действителност той отсъстваше. Играеше си с картонената чаша, която търкаляше между двете си ръце.
— Да. Каквито пожелаете… — прошушнах аз. — Наистина съжалявам за думите му, но ви уверявам, че не го мисли. По дяволите, съжаляваме, наистина!
Той се почеса зад врата, за да ми покаже, че това, дето му го казвам, му харесва, но му се иска да добавя още нещо. Мен това ме подразни, но моментът не беше подходящ да се вслушвам в душевните си трепети. Ако го беше поискал, бях готов да му стисна ръката. Щях да го оставя да ме потупва по рамото, без да търся да се измъкна. Без проблеми щях да призная греховете си.
— Бъдете добър, пуснете ни да си ходим… — измърморих сподавено аз. — Цялата тази история ни побърка, питам се как въобще стоим на краката си все още… Той си връща думите назад, познавам го добре, още един път, прощавайте…
Той повдигна очи с въздишка, като някой, който съзнава прекаленото си добродушие, след което отключи килията. Отидох да взема Анри, хванах го под мишница и го повдигнах.
— А сега, умолявам те, не казвай нито дума — казах му аз на ухо. — Нека първо се приберем у дома…
Върнахме се в приемната, а аз го наместих на един стол, за да го скрия по-добре зад гишето. Единият от младоците се бе захванал с цяла страница кръстословици, а другият се опитваше да закрепи права на бюрото си една линийка. Старият блееше през прозореца и барабанеше по перваза.
— Дължа ли ви нещо за консумацията? — попитах аз.
— Не, нищо, не берете грижа — отвърна той.
Прозвуча радостен вой, а аз имах възможност да видя как в продължение на няколко секунди линийката се задържа права на бюрото.
— Преди малко се обадих на съпругата му — продължи старият. — Казах й, че ще ви задържа малко, а после ще ви откарам у дома. Тъкмо е време да наобиколя постовете. Хайде да тръгваме…
При тези думи разбрах, че сме сред избраниците на съдбата и скоро ще сме на светло, в частност на удобно легло, потънали в мекотата му, с разполовен череп и разтекъл се по пода мозък, който се разлива чак до стола в дъното на стаята. Усещах, че вече нищо не можеше да ни сполети, поне до следващия ден. Отведох Анри до изхода, докато старият закопчаваше колана с револвера, а един от младите му донесе фуражката.
Изчакахме го две-три минути на тротоара, до колата със синята лампа. Улицата беше спокойна, магазините светеха. Едва доловим вятър галеше върхарите на редицата кестени. Беше се стъмнило. Наведох глава към блузата си и ме лъхна на гъби, трева, пот, дървесна кора и мъхове, мирис, който нямаше нищо общо с горския дъх на аерозолните ароматизатори. Беше едновременно загадъчен и обикновен, но особено силен. Сетих се за Глория, но без да ме наляга ужас, а просто така, абстрактно, защото видях момиче на нейната възраст да минава по отсрещния тротоар. Анри оставаше безмълвен до мен, с ръце в джобовете на шортите си и навъсени вежди. И той беше на края на силите си. Бяхме двамата най-добри писатели на своето време, но по нищо не си личеше, хората не ни обръщаха внимание или ни удостояваха с отвратен поглед, само жените ускоряваха стъпка с разширени ноздри, същите тези жени, които биха ни се увесили на шията на някоя литературна вечер, заговаряйки ни тутакси на ти.
Старият най-сетне се довлече и се качихме в автомобила. Аз седнах отпред, излязохме бавно от града. Никой не обели дума. В колата миришеше на куче и студена пластмаса. Таблото светеше като ред чудни пещери. Радиото пращеше и изплюваше по нещо от време на време. Свитъци хартия преливаха от жабката. Въпреки това не бях сигурен къде се намирам. Дали не беше някакъв аквариум?
Ченгето ни остави на входа на двора. Каза нещо, което не разбрах, но му отговорих с „да“ и захлопнах вратата. Къщата бе осветена. Входната врата ми се струваше километри далеч. Онзи обърна зад гърба ни. Докато шумът от мотора стихваше, ние стояхме неподвижни, без да мога да обясня защо. Тъкмо когато пристъпихме, вратата се отвори и Марлен се втурна към нас. Скоро се озовахме в обятията й, успя да ни прегърне и двамата едновременно. Анри я притисна към рамото си. Аз лекичко се освободих и се отдръпнах по-назад, кротък и безмълвен.