— Ама какво… — промълви Анри.
— Почакай… — прекъснах го аз. — Почакай…
Марлен знаеше отговора. Хванах я натясно, искаше ми се да съм с няколко минути по-стар.
— Слушай ме внимателно — изрекох отчетливо. — Изваждала ли си нещо от колата, откакто се прибра във фермата? Помисли внимателно!
Стори ми се, че я бях хипнотизирал, вече не можеше да откъсне погледа си от моя. Накрая разтърси отрицателно глава, без да изрече нито дума. Сега беше моментът да отправим молитва.
— Сигурна ли си? — попитах я аз. — Сигурна ли си, че не си извадила един пуловер от багажника?
— Ама какво… — простена Анри.
— Не, не съм, нищо не съм пипала…
— Не си пипала пуловера на Глория?
Има инатливи фрази, които понякога увисват няколко секунди във въздуха, нещо като летящите риби, а всичко наоколо сякаш спира и стените се покриват с олово. Марлен затули устата си с ръка. Въздъхнах и метнах пуловерите на леглото. Плеснах по бедрата си и се надигнах.
— По дяволите, каква е тая история с пуловера? — изръмжа Анри.
Отидох до прозореца да хвърля поглед към околния свят.
— Просто можем да си отдъхнем — заявих аз.
Мисля, че бяха схванали всичко, но все пак се наложи да им го обясня. Струва ми се, че искаха да го чуят от друг.
— Е, ми не е много сложно за разбиране — рекох аз с ясен глас, — просто тя за пореден път е офейкала, това е то, а ние само дето не се смахнахме за едното чудо!
Двамата се бяха вторачили в устните ми, пребледнели като извадени от фризера призраци.
— Не знам защо се е съблякла, но мога да ви разкажа продължението… На мен червеният й пуловер ми стига до под задника. Тъй че не го е отнесъл вятърът, който си е отишъл със Светия Дух. Не! Тя си го е взела, не го е взел Дядо Коледа…
— Мислиш ли, че…
— Да не би да…
— Вижте какво — добавих аз. — Лично сложих пуловерите в багажника. Знам, че и нейният беше там. А тя не е могла да тръгне гола. Тъй че можем да продължаваме да си го търсим, ама това няма да оправи нещата.
Анри се обърна по гръб и заби поглед в тавана.
— Ах, кълна ти се! Дано да си прав!
Марлен леко кимаше с глава, с изкривени устни.
— Разгледа ли стаята й? — попитах аз.
Тримата се втурнахме по коридора. За съжаление тя не си беше стегнала куфарите, които си бяха в стаята, а голяма част от вещите й бяха разхвърляни из помещението. Усетих да се надига вятърът на отчаянието.
— Това нищо не доказва… — проскърцах през зъби аз.
Докато другите двама се свличаха на леглото като парцалени кукли, аз се защурах из стаята. Отворих шкафовете, прерових чекмеджетата, разхвърлях трескаво вещите й, обладан от свещена ярост. Носех филма на събитията в главата си, виждах го отчетливо, знаех, че не можех да бъркам. Готвех се да преобърна стаята още един път, когато внезапно се надигнах с пресечено на две чело.
— Ей! — промълвих аз. — Ей! Къде е черният й панталон със секретните копчета на глезена?
— Кой бе? Кой? — полуглухо отвърна Анри.
Прониза ме внезапно напрежение, сякаш бях седнал на електрическия стол. Хвърлих няколко тениски във въздуха.
— За Бога! А бе онези клоунски гащи, дето аз й ги подарих!
С тези мои думи сякаш им инжектирах част от възбудата си и двамата скочиха на крака. Анри коленичи, за да надзърне под леглото. Марлен провисна през прозореца, за да се убеди, че не съхнат на простора. Преобърнахме цялата стая, без да ги открием.
— А жълтият й пуловер… не виждам жълтия й пуловер — намръщи се Анри.
— Добре де, ясно… Няма какво повече да тършуваме! — рекох аз. — Скоро ще установим, че й няма маратонките.
Внезапно изпитах такава ярост по неин адрес, че отидох да успокоя нервите си зад къщата, покрай ручея. Изчаках да се усамотя, за да я нарека кучка, да грабна няколко камъчета и да ги запокитя в гората с глухо и освобождаващо ликуване. За капак седнах на слънце с крака във водата и задишах дълбоко. Погалих ръката си.
След известно време се усмихнах. От няколко дни не ми се бе случвало й всички лицеви мускули се включиха в упражнението, нахилих се като пълен идиот, запримигвах на слънцето с тридневната си брада и с искреността на щастлив глупак. Трябваше да призная, че беше егати момичето. Без съмнение давах всичко, за да ми е в ръцете и да й зашлевя един, но се възхищавах от темперамента й и от лекотата, с която преминаваше към действие. Аз съм вода по натура и огънят ме възхищава.
По-късно се присъединих към другите двама и хапнахме салата и малко плодове на верандата. Настроението беше мрачно, но все пак бяхме отхвърлили ужасно бреме. Анри беше с чиста превръзка на ръката, а Марлен си бе сложила леко червило. Разбира се, зададохме си множество въпроси без отговор относно нея, разговорът продължи и през по-голямата част от следобеда, но никой от нас не слушаше, всички имаха желание да говорят. За нея, по един или друг начин. Трябваше да освободим съзнанието си от най-черните видения, онези, от които потрепервахме, познати ни от Х-филмите и прочее кървища.