За сметка на това Анри никак не ми пречеше. Не предизвикваше никаква емоция у мен, когато се докоснехме или се засечахме под душа, когато се разкрачваше или се изправяше контражур пред прозореца. Освен това бяхме повече или по-малко от един отбор. Той не ме разсейваше. Излизаше си. Можех да си остана проснат на дивана цял следобед. Чак после, когато се озовях с бира в ръка, разбирах, че се е прибрал.
Понякога не правех нищо. Небето ми отговаряше с пълно безмълвие, а аз се въртях в кръг, без да капне нито капка. Случваше се да се сетя за Марлен или за Глория, от която продължавахме да нямаме вести. След онази нощ не бях докосвал Марлен с пръст, което само доказваше, че те продължават да ни смущават дори с отсъствието си. Не знам как трябва да постъпваме.
Някои дни чувствах, че е излишно да упорствам, и просто зарязвах писането. Всъщност това се случваше доста често, озовавах се лице в лице с един капризен роман с неизвестен край. Трябваше да се въоръжа с търпение. Излизах да се разхождам или сядах да чета в градинката, скрита от улицата зад един лавров храст с розови цветове. Присядах на сянка, изпружил крака на слънцето. Дори когато бяхме сами вкъщи, си лягахме доста късно, двамата с Анри прекарвахме голяма част от нощта навън, излегнати на шезлонгите, а после трудно ставахме преди обяд. В очите на повечето съседи, на местните търговци изглеждахме като хора, които си живуркат добре, даже чудесно, а писането на книги всъщност е каторжен труд. С непрекъснато работно време! Няма събота, няма неделя. Защото не забравяйте, че един излегнал се на шезлонга писател е преди всичко един трудещ се човек. Мнозина не го разбират и се заблуждават от привидностите, поради което ни беше толкова трудно да получим дългосрочни вересии от околните магазини.
Все още не бяхме опрели дотам, но аз не се заблуждавах и знаех какво ни очаква. А събирането на неколцина приятели някоя вечер ни приближаваше още по-бързо до ръба на пропастта. Дори не бяха приятели, а познати, но цената си беше пак същата. Понякога изглеждаше сякаш парите са единственото нещо на този свят, а тази констатация ме караше да въздишам и дълбоко ме потрисаше. Един писател би трябвало да се радва на свободния си дух, а аз влачех проблема с мангизите като пранга на крака си. Като чуех, че някой е публикувал 500 000 бройки от книгата си, гърлото ми се свиваше.
Не говорех с Анри за очакваните си тиражи, освен когато всичко вървеше на зле и не можех да сторя нищо друго. Не исках да му досаждам с паричните си проблеми, не виждах такава необходимост. Откакто се прибрахме, не беше произнесъл нито веднъж името на Глория, и макар да полагаше усилие да е в стабилно настроение, аз знаех, че е дълбоко наранен и мисли за нея. Беше много по-сериозно от последния път, когато офейка с Ерик. Нещо в него се бе прекършило окончателно и нищо не можеше да го промени. Та нямаше да го задърпам за ръкава, за да му покажа последната сметка за електричеството!
Освен това фермата можеше да се продаде всеки момент. Бъдещето не беше толкова мрачно, колкото го представях. Марлен много се смееше, когато й разказвах, че навремето, когато бях още неоткрит гений, работех като водопроводчик. Все питаше за подробности.
— Хич не се смей — казвах й аз. — Току-виж, скоро захвана стария занаят, за да не изпадна съвсем. Как искаш да оцелявам с един чек на шест месеца? А пък си нямам счетоводител.
Тя ме успокояваше и аз забравях проблема за няколко дни, докато не пристигнеше първата сметка в пощенската кутия. Дори нямаше нужда да я отварям. Само пресичах улицата и отивах при Марлен.
— Виждаш ли — казвах аз, докато слагах кафеварката, — най-много ме е страх, че за шест години светът със сигурност се е променил. Дори не знам дали още се ползват кълчища. Сигурно съвсем съм задминат от прогреса.
Марлен умееше да ни окуражи. Отначало, когато Анри ми каза, че й е намерил една къщичка в града, ама не в кой да е, а тъкмо отсреща, се сгърчих и качих краката си на фотьойла. За разлика от тях, не намирах идеята им за чудесна, все едно вкарваха вълка в кошарата. Но трудно можех да им призная причините за негодуванието си. Тя се настани по живо по здраво, а аз прекарах първите дни зад пердето в наблюдение над отсрещната къща, като казах на Анри да не ме безпокои, защото чувствам в мен да се заражда една от сложните глави на романа. Дори не знаех от какво точно се опасявам. След всичко, което ни бе сполетяло, може би бях поразен от свръхдоза жени. Наистина си го мислех.