Дните си минаваха, а небето си оставаше все така синьо и безоблачно, което постепенно ме поуспокои.
Най-сетне наминах да я видя, а тя ме прие сякаш нищо не се бе случило, даже ме попита дали ми е хрумнало нещо интересно за романа. Бях принуден да призная, че беше по-умна от мен. Същата вечер ни покани с Анри на вечеря, а ние се домъкнахме с букет цветя и пакет кафе мока.
Не ми трябва много време, за да си променя коренно мнението и докато пресичахме улицата с Анри на път за вкъщи, му подшушнах, че имаме късмет, че е дошла да се настани току до нас. Между двете къщи имаше двадесетина метра разстояние и след известно време прокарахме бляскава пътечка до дома й от ходене напред-назад. Тя бе забележима най-вече нощем, на лунна светлина, сребриста пътечка, която пресичаше улицата от край до край, от вкъщи до дома й.
Скоро тя се сближи с всичките ни познати от околността. Злите езици твърдяха, че ни била като бавачка, жена и щерка едновременно, но хората са толкова тъпи, а съзнанието им толкова спарено, че дори не се изненадах. То затова и светът тъне в кръв и огън, как иначе? Хората не ми бяха безразлични, дълбоко в себе си ги ненавиждах. Мразех ги най-общо заради това, което ме заобикаляше, макар да има и такива, които си струват, но те не се срещат под път и над път.
Иначе тъпанарите имаха известно право, Марлен значеше много и за двама ни. Впрочем твърде много неща ни свързваха, за да бъде другояче, но това не означаваше, че тя ни принадлежи, не, за съжаление не. Тя пожела да го уточни още с идването и ни предупреди, че иска да съхрани своята независимост.
— Разбира се… само така можем да се погаждаме — отвърна Анри.
— Не сме си и помисляли за друго — побързах да добавя аз.
И така до деня, когато тя излезе, без да ни се обади. Стъмваше се, когато се изтъпанихме с една бутилка и кутията за домино, но вратата й беше заключена, а ние си блъскахме поне пет минути. После се спогледахме мълком и се прибрахме вкъщи. Едва тогава разбрахме какво е имала предвид. Нея вечер не стояхме до късно. Аз лично си легнах с дрехите, загасих лампата и си повтарях „мисли за романа, това е единственото нещо, което си струва, мисли за романа, момчето ми“. Да, ама не!
Когато се озовяхме сами, естествено, изпитвах желание да я чукам, дори само за това мислех. Само че бях на възраст, на която човек се замисля за цената, която трябва да плати за секса, и тъй като не ми дреме да бъда презрян от ебачите и глупачките, трябва да призная, че не бях готов да платя висока цена. И то за втори път. В известен смисъл по тази причина бях отговорен за изчезването на Глория, тъй че дотук с разходите. Държах се на положение, което не ни пречеше да се шегуваме, да се смеем, да се разхождаме, хванати под ръка, а понякога се питах дали не сънувам, но ми се искаше да я разцелувам. Толкова бях щастлив, че успяхме да наредим нещата помежду ни, благодарение на нея. Аз се държах като последен глупак. Когато например присъствието й ме замайваше, ставах и излизах да се поразходя, запалвах цигара. Намирах си някакъв повод. Не бих се изненадал, ако тя се досещаше за причината.
Наближаваше есента. Първите листа се жълтееха по клоните и вечерите ставаха по-хладни. Лятото се разхвърчаваше на парчета.
От няколко дни вдъхновението ме бе изоставило, но аз го приемах спокойно. Имах опит с такива периоди, в които не можеш да напишеш нито ред и се питаш струва ли си изобщо. По моему бяха неизбежни. Вместо да прекарвам деня в дъвкане на писалката или в разговори по телефона, почистих градината, подрязах живия плет и смених дамаската на шезлонгите. В подобни моменти физическият труд ми носеше утеха, нещо като вътрешен мир.
Чувствах се странно свободен, бях готов да даря времето си на кого да е. От положението се възползва Шарл. Същият, който печелеше яко от писането на простотии. Господи Боже, светът е несправедлив. Тъй или иначе, оня се появи един следобед, докато плевях двора. Веднага се убедих, че щастието не е пари, защото изглеждаше сериозно притеснен.
— Слава тебе, Господи! Намирам те вкъщи.
— Да, ей ме на!
Извади една носна кърпа от джоба си, за да си обърше челото. Не беше горещо, сигурно беше тичал насам. Опита се да ми отправи трагичен поглед.
— Нужна ми е помощта ти — простена той.
— Съжалявам, но ако трябва да ти пиша предисловие…
— Не, не се шегувам. Вера В. ще пристигне със самолета в 18 часа и аз трябваше да отида да я взема!
Клетият Шарл почти се бе разтреперил от вълнение. Всички познаваха Вера В. Последната й книга стигна почти едномилионен тираж, а снимката й беше почти навсякъде. А книгата бе много слаба. Знам какво ще си помислите, но не преувеличавам, впрочем Анри споделяше мнението ми, така че не беше просто завист от моя страна. За щастие имаше неколцина истински писатели в тази страна, шепа хора, което ми даваше право да съдя останалите. Вече споменах, че изхвърлях през прозореца книгите на Шарл. Когато обаче някоя от книгите на тази жена се окажеше на пътя ми, не само не се навеждах да я вдигна, а ако можех, я стъпквах или небрежно я ритвах под някой фотьойл. Човек не бива да се притеснява да постъпва безкомпромисно с някои книги, нито да се оставя да му досаждат. Трябва да се отървава от тях, без да му мигне окото. Лошата книга е по-гадна от махмурлук.