Тъкмо заглеждах под килимите, когато той влезе. В ръцете си държеше пълна с храна кутия. На върха на носа му се бе оттекла капка пот.
— Тук ли си вече, кльощав? — подхвърли той, усмихвайки се.
Виждах ни повече, ни по-малко шунка и цял куп бутилки алкохол, и то не от най-лошия. По дяволите, ако разбирах нещо.
— Но, Анри…
Пакетът явно му тежеше. Направи гримаса.
— Дявол да го вземе! Тоя път бяхме на ръба!
Съпроводих го до кухнята.
— Браво бе, свалям ти шапка! Питам се как си се оправил…
Той остави кутията на масата, пуфтейки. Капката се отрони и видях как падна вътре.
— Ами пристигна с пощата сутринта! — обясни ми той. — Хубавичко им го размахах под носа.
Свеж повей с дъх на мента премина през стаята. Взех спокойно един стол и се отпуснах на него.
Тия чекове превръщат живота ви в спускане по руска планина1. Никога не бих си го признал, но ми се струва, че вдън сърцето ми, където никога не е прониквал лъч светлина, а самият аз почти никога не си позволявам да заглеждам, в тези неведоми дълбини, насред пълния мрак, подобни ситуации май ми доставят известно удоволствие. Дори просто заради усещането, че са те притиснали до стената и в последния миг стената се срутва. Пък и заради удовлетворението да размахаш отново блестящата сабя и да им резнеш езика. Не бива да си спестяваме малките удоволствия. Някой ден обръщаш джобовете си за една нещастна бира, а на другия всички бирени кутии в града се търкалят в краката ти. Не че светът е зле сътворен, де. Анри бе на мнение, че е минал възрастта да търпи други да го тормозят. Ама не можеше да ги спре. Просто имахме двадесет и две години разлика и това все някак трябваше да се отбележи.
Най-доволен бях, че си прибрах колата. Повече от месец, откакто бе в гаража, а оня ме притискаше поне един път седмично и се давеше по телефона. Последно го навестих с вестника в ръка и му показах статията за мен, придружена с фотопортрета ми. Казах му: я вижте това, давате ли си сметка каква реклама ми правят, пък ми кажете лъгал ли съм ви? Естествено, оказа се, че съм попаднал на човек, дето не е купувал книга в живота си, страхуваше се от литературата и беше способен да почисти петно от грес с финалната страница на „Одисеи“. Наложи се да му дам няколко от последните си банкноти, за да му покажа, че писателите са хора на добрата воля. Получих малка отсрочка и си тръгнах, залитайки, като да ме бяха ударили със зъбчат ключ.
Противно на разпространената легенда, не изпитвах особено влечение към автомобилите. Обичах усамотението, но не кое да е. Да карам при заключени врати. Но ако ненавиждах нещо, то бе да харча за кола. Механиката ме ужасяваше, дори не исках да чувам за нея, но волю-неволю се налагаше да се отбивам в гаража и тамошните сметки приемах като изтезания. Както и да е, но се оказах принуден да си поправя скоростната кутия. Тъкмо когато бях изчерпал наличностите. Псувах по пътя, докато Анри се смееше и правеше знаци на останалите шофьори. Вече беше нощ и се прибирахме от купон на другия край на града. Гръм да ме удари, ако ви лъжа, но се прибрахме на задна, а аз се заливах в студена пот. Пих два аспирина преди лягане.
Разбира се, мерцедесът ми навяваше спомени, но какво пък? Нямаше нищо общо с тъпите снимки под стъкло или ако бях запазил например кичур коси като някой глупак, беше си нещо естествено. Нормално беше да съхрани мястото си в живота ми (не говоря за мерцедеса, разбира се), а желанието да я забравя никога не ме бе спохождало. Винаги ми се струваше някъде наблизо и често прекарвахме приятни мигове заедно. Дори заведох Анри, за да му покажа мястото, което й бях купил, а пътем поправих един кепенк на бараката, който някой тъпанар беше откъртил, даже съм запазил спомена за един приятен ден, прибрахме се развеселени, по пътя издивяхме. С Бети си пасвахме, бяхме като онези разделени близнаци, които съхраняват загадъчната си връзка, а това ми харесваше. Както вече споменах, единственото ми притеснение беше, че не знаех как да постъпя с урната с пепелта й. Нямах решение на проблема. Пазех я в един куфар, най-долният в най-недостъпния шкаф. Влачех я като окова, но откровено казано, рядко се сещах за урната. Мисля, че ще се почувствам по-добре в деня, когато я отворя, намокря пръст и го завра вътре. Ама няма закъде да бързам, имам чувството, че разполагам с времето си.
Напълних резервоара, преди да се прибера, и обиколих града с новичкото си возило. Сега всичко беше пито-платено. Можехме да се занимаем с Глория. Все още се радвахме на дневната светлина, но градското осветление се запалваше тук-там. Лампите светеха в бледолилавото небе и цялата атмосфера се насищаше със странен чар. Гарирах, за да купя туй-онуй, после седнах на една тераса, докато момчето приготвяше пиците ми.
1
Тъй нар. руска планина е един от класическите атракциони на ужасите в лунапарковете. — Б.пр.