— Добър ден — казах аз. — Шарл не можа да дойде и ме изпрати да ви взема.
Тя ме погледна косо, после отново се съсредоточи над подвижната пътечка.
— Какво правят с тия багажи? — отчаяно рече тя. От опит знам да не се доверявам на първото си впечатление, затова оставям на хората повече възможности. Не отговорих нищо. Кръстосах ръце зад гърба си и зачаках.
Пристигна един голям, кожен сак, прекрасна изработка. Когато тя го грабна, понечих да й помогна.
— Не… оставете — рече ми тя. — Справям се сама — окачи го на рамото си. — Ами добре тогава, да вървим — добави тя. — Нагледах се на това място.
Отведох я до бара, за да вземем Анри. Представих ги един на друг, докато тя гледаше встрани.
— Желаете ли да пийнете нещо? — попита Анри.
— Не, аз не пия. Не чувствам необходимост. Много ще се радвам да излезем оттук, задушавам се…
Носеше цял наръч златни гривни, едри парчета, които проблясваха на залязващото слънце, докато крачехме мълком към колата. Анри решително седна на задната седалка. Питах се дали изобщо някога се усмихва. Наблюдавах я спокойно иззад черните си стъкла, докато ми подаваше сака си. Имах чувството, че тази жена иска да се сражава с всички.
Карах бавно, за да се наслади на пейзажа, на могъществото на тази пустош, на нюансите в цветовете, правата растителност и възвишената гордост, която излъчваше. Тя сложи глас на жабката и върза косата си, за да не я вее вятърът. Общо взето, беше красиво момиче, но нещо в нея будеше желание да избягаш тутакси.
— Сигурно адът е нещо подобно — въздъхна тя. Бяхме влезли в града преди пет минути, когато тя натърти: — Господи! Ама тук е краят на света. Как може да се живее толкова далеч от всичко?
Анри ме потупа по рамото.
— Виж, спри тук някъде. Слизам.
Погледнах го в огледалото за обратно виждане.
— Стига де, шегуваш ли се? — простенах аз. Гарирах край една такси стоянка. Отидох да взема сака на Вера В. от багажника и я прехвърлих на едно червено волво-такси, като дадох на шофьора адреса на Шарл. Вера излезе сама от колата. Беше разбрала. Не си дадох зора да й отварям вратата на таксито. Не й казах нито дума. Качих се обратно в мерцедеса и потеглих.
— Аз щях да я хвърля на някоя автобусна спирка — заяви Анри.
— Знам — рекох аз. — Прекалено добър съм.
Нея вечер Марлен вечеря с нас и аз тъкмо нареждах посудата в миялната машина, когато телефонът иззвъня. Анри продължаваше да подрежда бумагите си, а Марлен бе потънала в И Кин, затова отидох да вдигна слушалката. Шарл беше на телефона. Изглеждаше във форма.
— Откровено ти казвам, не знам какво сте правили с нея, но е очарована от вас…
— Трудно ми е да ти обясня.
— Защо не наминете след малко?
— Виж, не мога да ти отговоря положително, защото…
— Хладилникът е гъчкан с шампанско…
— … не казвам, че няма да дойдем. Ще ти се обадя след малко…
След като претеглихме всички „за“ и „против“, накрая отидохме. Мислехме си, че може да се е кротнала, пък и знаехме шампанското на Шарл. Навън беше топло.
Повечето гости бяха на двора, с чаша в ръка, словоохотливи, готови да прекарат нощта там. Някои надигнаха чашите си при появата ни, другите съм си ги записал.
Шарл се рееше над земята. Долетя до нас с разпален поглед. Прегърна и целуна Марлен, после се намести между мен и Анри и ни прегърна през раменете, точно както обичах.
— А бе знаете ли, че тя не ви разпознала? Не е за вярване, а?
Оставих се да ме завлече с безизразен поглед, мислех за съвсем други неща. Неотдавна бяхме преживели същата сцена, само дето тогава Шарл целуна Глория и я притисна с късите си ръчички. Имах чувството, че се въртя в кръг и се връщам на местопрестъплението. Питах се трябва ли да си извадя някаква поука от случилото се, или направо да се насоча към бюфета. Вече бях забелязал, че животът се преживя.
Когато приключих разсъждението си, Вера В. стоеше пред мен. Не бих искал да преувеличавам и да твърдя, че откровено се усмихваше, но лицето й бе значително по-приветливо. Беше сменила сафари-костюмът с нещо по-цивилизовано — черна права рокля с цепка до средата на бедрото. Аз бях с неопетнена бяла блуза.
— Сигурна бях, че съм ви виждала някъде — заговори тя. — Но бях уморена, а вие бяхте с очила и…
— Снимките ми са отпреди пет-шест години, тогава бях по-млад.
— Не… Наистина не намирам…