— О, Пресвета Дево! — простена той. — Няма ли да отворят най-сетне?
Около него се бе завихрила някаква агресивна аура. Размислих за момент, усмихнах му се и излязох от колата. Анри се наведе през седалката.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — изръмжа той.
— Ще се поразтъпча — отвърнах аз. — Искам да глътна малко въздух.
— Моля ти се! — глухо възропта Анри. — Прибирай се веднага. Заради теб ще ни забележат!
Тъкмо се канех да го пустосам, когато видях Ерик да се появява иззад ъгъла. Прибрах се на четвърта и двамата с Анри в безупречен синхрон се спъхнахме зад таблото.
Ерик беше разкълчен младеж от типа нова вълна, а проблемът с подобни момчета е, че трудно разбираш какво мислят и дори не знаеш мислят ли изобщо. На мен лично нищо неми бе направил, но избягвах да се усамотявам с него. Не съм виновен аз, че съществува пропаст между поколенията. Наблюдавахме го как отваря решетестата врата. Усмихваше се сам на себе си. Всичко в него бе нахилено: хавайката, небесносиният костюм, неправдоподобните патъци и русата коса, подстригана алаброс. Изприпка по няколкото стъпала, които водеха до офиса, с което даде израз на една по-разпространена форма на жаждата за живот. Забелязал съм, че е по-добре да се примирим, без да се опитваме да го разберем, нито да храним излишни надежди: животът понякога ни среща с хора, чието присъствие само по себе си ни дразни. От типа люде, които могат да си мълчат в ъгъла, обърнати гърбом, завързани за някой стол, но при все това ви опъват нервите. Ерик неизменно имаше това въздействие върху мен. Смътно усещах как с възрастта ставам все по-раздразнителен.
— Ами Глория? — попитах го аз.
— Той ще ни каже, бъди спокоен!
Тъкмо когато излизахме от колата, една женица прекоси улицата на полубегом и влезе в офиса на Ерик. Беше часът, в който секретарките се завръщат по местата си със зачервени бузи, но освен тази приятна суетня, всичко си беше спокойно, градчетата са като поразени от бомба в първите часове след пладне.
Анри влезе пръв. Секретарката тъкмо се уверяваше, че никоя вещ не се е преместила на бюрото й, като мъждукаше с устни, сякаш казваше здравей, гумичке, здравей моливче, здравейте миличките ми. Сетне вдигна поглед към нас. Нищо на лицето й не навяваше на мисълта, че е луда.
— Да, господа… С какво мога да ви помогна?
— Вижте — започнах аз, — работата е доста деликатна…
Зад нея беше вратата. Анри прекоси стаята с широка крачка и решително я отвори. В дъното на кабинета мярнах Ерик с гръб към нас, наведен през прозореца над върволиците автомобили, които се разкриваха пред него. Секретарката скочи на крака и преобърна стола си. Анри прекрачи прага, подсмърчайки. Оная се впусна по петите му, а аз след нея.
Щеше да е странно Ерик да не чуе, че се задаваме. При вида ни не се изненада, а се втрещи. Кабинетът беше широчък. Той успя да скочи през прозореца, преди Анри да го докопа. Спогледахме се със секретарката, докато Анри изхвърча обратно през изхода.
— Е, щом е така, ще се наложи да повикам полицията — изсъска тя.
Сложих ръка на телефонния апарат, като й се усмихвах учтиво.
— Недейте, ще допуснете груба грешка — рекох. — Не е каквото си мислите, а просто семейна разправия…
Тя се отдръпна, не беше нито млада, нито стара и не изглеждаше смутена.
— Тук няма пари — заяви тя.
Беше застинала в странна стойка, неподвижна и разкрачена, сякаш се гласеше да пикае права. Усетих я, че ще предприеме нещо. Хора като нея не спират да ме удивляват, изпитвах своеобразна любов към тях, към начина, по който се съпротивляват, без да се замислят, към това утвърждаване на живота пред небитието, ако ми позволите израза, към обезоръжаващата лекота, с която възприемат нещата. Предугадих, че се гласи да ме ритне.
— Ей, не бъдете глупава — посъветвах я аз. — Нека двамата не се набъркваме в тази история. Впрочем няма нищо драматично, шефът ви се разправя с бащата на своята приятелка.
Онази се отпусна. Аз й се усмихнах и за капак двамата заедно отидохме до прозореца, за да видим докъде са стигнали нещата долу. Изглежда, преследвачът беше догонил Ерик, защото двамата бяха в дъното на паркинга, при малките автомобили, от двете страни на червен фолксваген. Чуваха се крясъците на Анри, но думите му оставаха неразбираеми. От време на време стоварваше юмрук върху капака на колата, после двамата търчаха около нея, а Анри прокарваше ръка през косата си. Секретарката приседна с половин задник на прозореца, аз й предложих цигара.
— Бога ми, като ги гледам, нещата май не вървят на добре.
— Така е, но нали знаете? Животът е като поток. Спокойни течения и водопади се редуват.