Момичето се обърна засмяно към мен.
— Стига бе! Откъде ви щукват подобни неща?
Тъй като разправията на паркинга бе на път да се закучи, не отговорих нищо и излязох да видя като как я виждат работата.
Тримата останахме безмълвни на път за вкъщи. Когато гарирах пред дома, вече се свечеряваше. Някое време се протягах на тротоара, докато Анри сграбчи Глория за едната ръка и я завлече до вратата. Двамата влязоха. Аз предпочитах на първо време да стоя малко настрана. Всъщност цялата галиматия ме дразнеше.
В къщата беше все още достатъчно светло, за да не паля лампата. Сенчестите участъци бяха приятни, а остатъкът от дома се къпеше в особена атмосфера, сякаш цялото помещение бе засмукано от светлината в прозореца. Чувах ги как се пререкават на първия етаж, някъде над мен, но при все това къщата ме упояваше с покоя си и скоро се озовах на скалата си, потънал във фотьойла, с крака, кръстосани на масата. Питах се, ще слязат ли заедно, дали вечерта едва започваше, или всички се бяха оттеглили. Всъщност нямах понятие, но и не ми дремеше. Нека се оправя с дъщеря си, въобще да си се оправят двамата. Всички знаят, че животът е жарава, за да не казваме геена огнена. Свалих краката си от масата, преди да са изтръпнали.
Надигнах се бавно и се плъзнах като сянка до кухненския бюфет. Не чувах дори дъха си. Отворих бутилка тоник за отскок и налях малко в джина си. Сместа засъска подобно на фитил, преди да се разпали в леко, синкаво, почти флуоресцентно пламъче. Бръкнах в джоба си за кутийката тринитрин, лапнах таблетките и ги преглътнах. Не биваше да забравям да си купя още от лекарството, да поддържам старото си сърце, макар в кухнята да се чувствах почти безсмъртен. Сега пък Глория викаше. Изпитвах странно усещане да чуя отново гласа й в къщата. Вече не се виждаше почти нищо и беше приятно. Заради светлината пропускаме куп прекрасни неща, като се започне с онова, което е в сянка, а шумовете отгоре бяха като сандъче със скъпоценни камъни, които се търкулваха в нозете ми. Преувеличавам, но малко. В известен смисъл беше успокояващо да чуваш как хора се движат и живеят около теб. Това поддържаше мечтата.
Известно време останах пред прозореца, опрял задник на мивката, със скръстени ръце и чаша в едната, доволен като в майчината си утроба. Няма сто начина да посрещнеш бъдещето, а този ми харесваше. Случваше ми се да остана така до разсъмване. После отивах да си легна. Не дължах обяснения никому. Можех да си се прозявам в остатъка от деня с настръхнала на главата коса. В живота всеки се оправя както може. Няма идеална рецепта. Моят подход имаше достойнството, че не струваше почти нищо, освен това в трудни моменти беше достатъчно да направя едно просто движение, за да навра главата си под крана на мивката.
Малко по-късно приготвих омлет с подправки. Отгоре вече не се чуваше нищо. Не бях много гладен, но ми доставяше голямо удоволствие да шетам из кухнята, да отварям чекмеджета, да чупя яйца и да ги разбивам, подир което да ги поръсвам с подправки, дозирани между пръстите. Трудно ми е да си представя нещо по-разтоварващо, впрочем въпреки деня не усещах грам умора в краката.
Анри довтаса тъкмо когато оглеждах приготвеното със задоволство и духом смирен. Тутакси се спусна към бутилката. Някаква невидима ръка изкривяваше чертите на лицето му, половинсантиметрови бели косми стърчаха по бузите му, приличаше на бик, който е настъпвал с километри, преди да обезумее от бягане. Аз разбърках внимателно омлета си в очакване той да се кротне. Дори отидох да пусна последния албум на Джони Каш, защото знаех, че го обича и това ще го разведри. Когато видях, че нещата отиват на добре, извадих вилицата си от омлета и почуках с нея по салатиерата.
— Искаш ли малко? — попитах го.
Той изръмжа, че да, искал. Отидох да взема яйца от хладилника, докато онзи отпочваше „Джони 99“ с неистовия си глас. В по-обикновени моменти това подкосяваше Анри и той рухваше в някой фотьойл, скръстил ръце на корема си. Аз удължих удоволствието си.
— Ей — рекох, — би ли натиснал педала на кофата за смет?
Трябваха му десетина секунди, преди да се реши да настъпи педала. Капакът се повдигна вдървен като труп. Хвърлих черупките. Анри изпи и последната капка от чашата си.
— Тя каза ли ти дали ще слезе?
Той размаха ръка във въздуха.
— Дай да не се занимаваме с нея. Стига ми толкова за днес.
Не си казахме нито дума, докато омлетът се пържеше. Едва на масата, между две хапки, си възвърна способността да говори. Поклати глава над чинията.
— За Бога! Можеш ли да ми обясниш защо са решили да ме натикат в пъкъла? Не мислиш ли, че си платих достатъчно с майка й?