Да, разбирах, не бях малоумен. А той какво се опитваше да ме убеди?
— Знаеш — продължи той, — когато си женен и жена ти изневерява, има за какво да се сърдиш. Все едно някой влиза в дома ти и се изсира насред хола. За щастие аз вече нямам жена, нито хол, тъй че нямам такива проблеми…
— Може би вече не ти е жена…
— Боже мой! — прекъсна ме той. — Как мога да престана да я обичам, би ли ми обяснил? Има всякакви жени, и онези, които обичаме, искам да кажа, които предизвикват любовта ти, и това е истинска благословия, каквото и да се случи, все едно дали ще ги имаш, или не, дали ще те захвърлят, или ти ще ги захвърлиш, дали ще те възкачат на седмото небе, или ще ти съдерат сърцето, дали ще се ожениш, или разведеш. Само че тя вече не ми е жена, утре може да довтаса с по един мъж във всяка ръка и да ми заяви, че е бременна, тя е свободна. А на мен винаги ще ми се иска да я прегърна в обятията си. Разбираш ли ме?
Разбирах го, защото междувременно бях възстановил спокойствието си. Все още обаче се чувствах умствено слаб, не преливах от енергия, разтривах колената си.
— Не мисли, че съм широко скроен мъж — добави той, — но с възрастта почвам да разбирам всичко.
Отидох да донеса бирите. Беше към обедно време, цареше покой. Не знам дали го бях прихванал от Бети, но постоянно очаквах изблици. И когато това не ставаше, усещах огромна вътрешна празнота и ми трябваше време, за да се възстановя. Не знаех какво да кажа на Анри. Може да е глупаво, но ми се щеше да ми удари двадесет камшика. Отдавна си ги бях заслужил. Смътно усещах, че трябва да си платя за нещо. Може би не точно за това. Заслужавах ги, защото Бети беше мъртва, защото книгите ми се продаваха, защото невинаги знаех докъде съм стигнал, все още не бях дал всичко от себе си. Един Господ знае как си представях наказанието. А си бях обикновен никаквец.
Изпихме мълком бирите си. После той се надигна и отиде пред картината си, която заразглежда с внимание.
— Всъщност — рече ми той — тази история няма да промени нищо между нас, ако това се питаш… Но това е така, защото става въпрос за теб.
Вечерта, когато Марлен се прибра, намерих начин да й кажа няколко думи, докато Анри плакнеше четките си в кухнята, съобщих й, че Анри е в течение. Тя се протегна, усмихвайки се.
— Ами толкова по-добре. Уф… ама че ден! Гладна съм като вълк!
През следващите дни многократно се сещах за Някой си и се питах откъде ли бе разбрал за случилото се, въпросът ме занимаваше. Нещо ми подсказваше, че Глория беше замесена в цялата работа, но това беше само смътно усещане и предпочитах да не се замислям за него. Не бях сигурен, освен това още не знаех какво целеше. Да запали фитила между мен и Анри, същият да изгори и да се скъса, ето какво искаше! Не беше сложно. Това беше всичко, нищо повече.
Но още не бях стигнал дотам. Звъннах на Вера с молба да ми намери адреса на Някой си. Разказах й историята с няколко думи, нямах ясен план, не знаех точно за какво ми бе необходим адресът, но това беше на първо време. Тя кълнеше и проклинаше на другия край на жицата. Предложи ми да публикувам каквото поискам.
— Трябва да се разправиш с него веднъж завинаги! Да, все още не знаех, беше много мило от нейна страна, но не бях много изкушен, щях да размисля. Шарл беше на нейното мнение.
— Приятелю, не знам дали си спомняш как се сдавихме с един критик миналата пролет, но уверявам те, хвърчаха искри, а накрая го смазах, спомняш ли си?
Казах му, че много добре си го спомням, което беше силно преувеличено.
— Аз го виждам като серия от три статии — допълни той. — В първата го докопваш, във втората го притискаш, в третата го довършваш! Мен ако питаш, ти твърде дълго чака. Онзи очевидно си го търси. На твое място мен щяха вече да са ме засърбели ръцете.
Това беше едно от възможните решения. Колкото повече дни минаваха обаче, толкова повече губех желание. Някой си беше изстрелял патроните си и не виждах с какво още можеше да ме изненада, а онова, което можеше да напише относно книгите ми, не ме интересуваше. Не можех да го забравя, разбира се, но реших да погреба цялата тази история, която в последна сметка ми беше донесла облекчение.
Така я погребах, че един ден предложих на Анри да заминем за островите. Нямах представа точно кои острови, но това нямаше значение. Дипляната, която бях взел от гишето в банката, съдържаше фотографии на онези излегнати на пясъка момичета, на които едната ръка е потопена в синя лагуна, а другата държи чаша оранжада. Анри подписваше някакви документи, когато погледът ми се спря на проспекта. На него пишеше просто „ОСТРОВИТЕ“… напреки на небето и поради тази причина се пресегнах да взема дипляната.