Веднага се сетих за Бети. Добре де, по дяволите, защо не? — рекох си аз — по дяволите, защо пък не? Служителят, който се занимаваше със сметките ми, веднага ме осведоми за точната сума. Все още не бях свикнал и винаги запазвах секунда мълчание след подобна информация. Може би това беше повод да разкопая съкровището си и да извадя туй-онуй. Изчаках Анри да свърши. За да си улесним живота, бяхме открили обща сметка. А за да си го улесним максимално, можехме да пишем в сянката на някое бунгало, после спокойно да слизаме към плажа под сенките на следобеда и след като сме завършили една страница, да премигваме под кокосовите палми.
— Как ти се струва, а?
— Ах! Като Гоген!
— Точно така!
Разказахме на Марлен. „Страхотно!“ — рече тя и си плеснахме ръцете. Щеше да се опита да излезе в отпуск. В противен случай щеше да затръшне вратата. Тъкмо Вера й бе предложила да работи за нея и да зареже „този нелеп, провинциален парцал“, както тя се бе изразила. Разбрахме се да заминем след три седмици, колкото да си оправим паспортите, освен това бях обещал на Валтер Дожелски да участвам в едно телевизионно предаване.
Не можех да повярвам, че всичко стана толкова бързо. А наистина повярвах едва в деня, когато отидох да взема самолетните ни билети. Само като ги погледнех, и се развеселявах.
Глория беше напрегната. Само че аз вече нямах какво да крия. По лицето на Боб разбирах, че му бяха затегнали трънния венец с още една дупка. На всичкото отгоре тя вече не беше бременна, а аз дори не я бях попитал кой е осведомил Някой си за нашата история. Клетият Боб обикновено се криеше зад гърба й, по възможност в сянката, в ролята на гигант от мрака. Многократно пробвах да му вдъхна кураж, разказвах му свои преживелици с Бети и косите му се изправяха на главата.
— Не забравяй, че тя е само на двадесет и две — казвах му. — Трябва да си изразходва енергията. Ще видиш, че накрая ще се кротне… Но пак ти казвам, трябва да й свиваш сърмите. Ти си в правото си да покажеш, че съществуваш и не считай това за грях.
— Да. Първата ми жена никога нищо не казваше. Ега ти контраста! Страхувам се, че още не съм разбрал какво точно й липсва.
— Тукашният въздух не й понася, Боб. Вятърът я изнервя.
— Да, може би… А ти не мисли, че е някакъв ад, не сме чак толкова зле.
— О, да, разбира се.
Десетина дни преди заминаването ни тя беше особено напрегната. Отидохме да хапнем на езерото, искахме да се възползваме от първите що-годе топли дни. Околните гори се бяха раззеленили, а температурата надхвърляше двадесет градуса. И Шарл беше с нас.
Жералдин не спря да плаче, докато обядвахме и Боб яде изстинали манджи, но нахалост. Глория предлагаше да я оставим в кошницата й. Усилията на Боб й се струваха безсмислени, но го остави да се оправя сам, а ние се опитвахме да разговаряме за друго, например Анри ни предложи състезание с лодки, а двамата с Глория приехме предизвикателството. Към десерта Жералдин изпадна в изстъпление и стана виолетова.
Глория заби дълбоко лъжицата в йогурта „Уондърфул“, чиито пармски виолетки вече беше изяла. Обърна се към Боб.
— Боб, сложи я обратно в кошницата. Уморена е, казвам ти.
— Не се тревожи… на мен не ми се яде десерт.
— По дяволите! По-добре от теб знам какво иска тя! Сега й се спи!
— Ей, Боб, защо не пробваш да я качиш на раменете си? Майка ми ме носела така и изглежда, че…
— Млък, Шарл! — сряза го тя. — Не съм те питала!
Шарл не беше от хората, които допускат да ги унижават. Книгите му отдавна се продаваха и му вдъхваха известно самочувствие. Този път обаче остана със зяпнала уста, сдържаната й ярост го закова на място. Аз се правех, че гледам встрани. Над езерото прелетя ято диви патици, но не съм специалист и не мога да заложа главата си. Проследих ги с поглед, като отметнах глава назад, но не можах да определя дали бяха бърнета или пухени патки.
— Е, ще правим ли състезанието? — попита Анри.
Скочих от стола си.
— Добре, да тръгваме. Само че те предупреждавам, не се хвърляй във водата!
Бяхме сами в езерото. Всички лодки бяха свободни. Решихме най-напред да прекосим един път езерото за разгрявка и щом стигнем до отсрещната страна да изчакаме Марлен да ни даде сигнал за старт. Езерото ни наблюдаваше с безмълвните си отблясъци.
Глория едва не загуби равновесие при качването си в лодката, но Шарл я подхвана под ръка. Беше видимо доволен, че й бе помогнал. Сигурно си мислеше, че така е разсеял облака, който се надвеси над него, когато посягаше към крем карамела си. Но остана разочарован. Глория освободи ръката си с рязък жест и го разстреля с поглед.