Патриша Корнуел
Проклетата кауза
И третия път той им каза: „Защо, какво зло е извършил.
Не намерих причина за смъртта в него.“
ГЛАВА ПЪРВА
В последната сутрин на най-кървавата година във Вирджиния от Гражданската война досега запалих огъня и седнах с лице срещу тъмния прозорец. Знаех, че при изгрев слънце ще видя морето през него. Бях по халат и преглеждах годишната статистика на службата ми относно катастрофи, побои, бесения, стрелби и наръгвания, когато в пет и петнайсет телефонът иззвъня рязко.
— По дяволите — промърморих, защото изпитвах все по-малко желание да отговарям на обажданията за доктор Филип Мант. — Добре, добре.
Овехтялата му къщичка беше сгушена зад една дюна в чист крайбрежен район на Вирджиния, наречен Сандбридж, между военноморската база и националния природен резерват „Бек Бей“. Мант беше моя заместник съдебен лекар за района Тайдуотър и за съжаление миналата седмица, точно на Бъдни вечер, бе починала майка му. При нормални обстоятелства връщането му в Лондон, за да оправи семейните работи, нямаше да създаде объркване в системата на съдебните лекари във Вирджиния. Но заместничката му вече бе в отпуск по майчинство, а малко по-късно напусна и началникът на моргата.
— Домът на Мант — казах в слушалката и се загледах в разлюляваните от вятъра борове зад прозореца.
— Обажда се офицер Йънг от полицията на Чесапийк — съобщи някой, който звучеше като бял мъж, роден и отраснал на Юг. — Опитвам се да се свържа с доктор Мант.
— Той не е в страната — отговорих. — С какво мога да ви помогна?
— Вие госпожа Мант ли сте?
— Не, аз съм доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар. Замествам доктор Мант.
Гласът се поколеба, после продължи:
— Научихме за някакъв смъртен случай. Анонимно обаждане.
— Знаете ли мястото, където би трябвало да намерим тялото? — запитах, като си водех бележки.
— Споменаха затворения док за военни кораби.
— Моля? — казах учудено.
Той повтори думите си.
— За какво говорим, за някой „тюлен“?
Бях доста озадачена, защото, доколкото знаех, „тюлените“ по време на маневри бяха единствените водолази, на които бе позволено да се движат около старите кораби, закотвени в затворения док.
— Не знаем кой е, но вероятно е търсел реликви от Гражданската война.
— По тъмно?
— Госпожо, никой няма право да влиза в района, ако не е получил специално позволение. Но това никога не е пречило на хората да любопитстват. Те се промъкват в района с лодките си и винаги го правят по тъмно.
— Такъв сценарий ли ви предложи анонимният глас?
— В общи линии.
— Това е доста интересно.
— И аз мислех така.
— И тялото все още не е намерено? — запитах.
Продължавах да се чудя защо този полицай бе решил да се обади на съдебния лекар в такъв ранен час, когато все още не се знаеше със сигурност дали въобще има труп или дори изчезнал човек.
— Сега го търсим. Военните ще изпратят водолази, така че ще се справим с положението, ако се наложи. Просто исках да знаете предварително. И, моля ви, предайте на доктор Мант съболезнованията ми.
— Съболезнованията ви? — възкликнах учудено, тъй като не можах да си обясня защо полицаят търси Мант, ако знае за заминаването му.
— Чух, че майка му починала.
Почуках по листа с върха на химикалката и попитах:
— Бихте ли ми казали имената си и как мога да ви намеря?
— С. Т. Йънг.
Той ми даде телефонния си номер и затвори.
Загледах се в догарящия огън и се надигнах да сложа още дърва. Чувствах се притеснена и самотна. Искаше ми се да съм в Ричмънд, в собствения си дом със свещи на прозорците и елха, украсена с коледните играчки от миналото. Исках да слушам Моцарт и Хендел, а не виещия по покрива вятър. Зачудих се защо ли бях приела любезната покана на Мант да се настаня в дома му вместо в удобен хотел. Възобнових четенето на статистическия доклад, но мислите ми непрестанно се отплесваха встрани. Представях си ленивите води на река Елизабет, които по това време на годината щяха да са с температура под петнайсет градуса и видимост около четиридесет сантиметра в най-добрия случай.
Едно нещо бе да се гмуркаш през зимата за миди в залива Чесапийк или да навлезеш на тридесет мили в Атлантическия океан, за да разгледаш потънал самолетоносач, немска подводница или други чудеса, които си заслужават обличането на неопрен. Но в река Елизабет, където военните закотвяха бракуваните си кораби, не можех да се сетя за нищо привлекателно независимо от времето. Не можех да си представя кой би се гмуркал там сам, през зимата и по тъмно, за да търси реликви или каквото и да е друго. Смятах, че обаждането щеше да се окаже шега.