— Мислех, че тя принадлежи на някой от телевизионните екипи — каза прокурорката.
— Тук се опитваме да установим връзка с господин Хенд и бандата му.
— Как?
— За начало, искам да поговоря с тях — отговори Уесли.
— Никой ли още не е говорил с тях? — запита сенаторът.
— Засега, изглежда, не се интересуват от разговори — поясни Уесли.
Хеликоптерът се приземи шумно. Репортерите се скупчиха около площадката за кацане срещу центъра за посетители. Грабнахме чантите и саковете си и слязохме в силния вятър от въртящите си перки. Уесли и аз вървяхме бързо и мълчаливо. Погледнах назад само веднъж и видях сенатор Лорд, заобиколен от микрофони. Най-могъщият адвокат на нацията ни произнесе емоционална реч.
Влязохме в центъра за посетители, чиито многобройни витрини с експонати бяха предназначени за ученици и любопитни. Сега обаче целият район бе зает от местната и щатската полиция. Ченгетата пиеха безалкохолни напитки и ядяха сандвичи и закуски, застанали до картите и скиците. Зачудих се каква ли работа може да свърши някой от нас.
— Къде е твоят пост? — запита ме Уесли.
— Трябва да е навън, при отрядите. Струва ми се, че видях хладилния камион от въздуха.
Уесли се огледа наоколо. Погледът му спря върху вратата на мъжката тоалетна, която се отвори и затвори. Марино излезе оттам, придърпвайки панталона си. Не очаквах да го видя тук. Ако не по друга причина, смятах, че страхът от радиацията ще го задържи у дома.
— Ще си взема едно кафе — каза Уесли. — Някой друг иска ли?
— Да. Направи го двойно.
— Благодаря — казах и се обърнах към Марино: — Това е последното място, където очаквах да те видя.
— Виждаш ли всички тия момчета наоколо? — запита той. — Ние сме част от обединен отряд, в който всички агенции имат представители, така че да можеш да се обадиш у дома и да съобщиш какво, по дяволите, става тук. По тая причина шефът ме изпрати тук и никак не съм доволен от това. Между другото видях приятелчето ти — Стийлс — тук. Ще те зарадвам с новината, че Роше е уволнен.
Не отговорих, защото в момента Роше беше без значение.
— Това трябва да те накара да се почувстваш по-добре — продължи Марино.
Погледнах го. Твърдата му бяла яка беше подгизнала от пот, а тежкият колан проскърцваше при всяко движение.
— Докато съм тук, ще направя всичко възможно да те държа под око. Но ще съм ти адски благодарен, ако не се набуташ в мерника на някой кретен със снайпер — допълни той и приглади коса с огромната си, дебела ръка.
— И аз ще съм ти благодарна, ако ти не постъпиш така. Трябва да отида да проверя моите хора — казах. — Виждал ли си ги?
— Да. Видях Филдинг в големия фургон, дето ви подариха хората от погребалното бюро. Приготвяше си яйца в кухнята, като че ли е на къмпинг или нещо подобно. Там е и хладилният камион.
— Добре. Знам точно къде са.
— Ще те заведа, ако искаш — предложи той с безразличие, сякаш въобще не му пукаше.
— Радвам се, че си тук — казах, защото знаех, че и аз съм една от причините, независимо какво твърдеше Марино.
Уесли се върна с кафетата и хартиена чиния с понички. Марино си сервира закуска, а аз се загледах през прозореца към ясния, студен ден.
— Бентън — казах, — къде е Луси?
Той не отговори. Най-ужасните ми страхове се потвърдиха.
— Кей, всички имаме да вършим работа — каза той мило, но недвусмислено.
— Разбира се — потвърдих и оставих чашата с кафе, защото нервите ми бездруго бяха в ужасно състояние. — Ще отида да видя как стоят нещата.
— Почакай — обади се Марино и захапа втората поничка.
— Ще се оправя.
— Да — каза той. — Обаче искам да съм сигурен.
— Трябва да внимаваш навън — посъветва ме Уесли.
— Знаем, че на всеки прозорец има човек. Могат да започнат да стрелят, когато си поискат.
Погледнах към главната сграда и отворих стъклената врата, която водеше навън. Марино тръгна след мен.
— Къде е ЕСЗ? — попитах.
— Там, където не можеш да ги видиш.
— Не ми разказвай гатанки. Не съм в настроение.
Тръгнах бързо напред. Не се виждаше и следа от тероризъм или жертви и това изпитание приличаше на учебна тревога. Пожарните, хладилните камиони и линейките изглеждаха като част от учение и дори Филдинг, който подреждаше комплекти за бедствени ситуации в белия фургон, не ми се виждаше реален. Той отваряше един от сините военни кашони с надпис ОГСЛ, в който имаше всичко — от осемнайсетсантиметрови игли до жълти пликове, предназначени да съхраняват личните вещи на мъртвите. Заместникът ми ме погледна, сякаш бях стояла до него през цялото време.