— Имаш ли представа къде са колчетата? — запита той.
— Би трябвало да са в отделен кашон, заедно с брадвичките, клещите и металните траверси — отговорих.
— Да, ама не знам къде са.
— А къде са жълтите чували за трупове? — запитах и огледах кашоните, натрупани във фургона.
— Предполагам, че ще трябва да ги взема от ФАСБ — каза той.
Ставаше дума за Федералната агенция за справяне с бедствия.
— Къде са те? — попитах, тъй като наоколо имаше стотици хора от различните агенции.
— Излез навън и ще видиш фургона им директно вляво, до момчетата от Форт Лий. ФАСБ носят и подплатени с олово костюми.
— Моли се да не ни се наложи да ги използваме — казах.
Филдинг се обърна към Марино:
— Какви са новините за заложниците? Знаем ли колко човека има вътре?
— Не сме сигурни, защото не сме наясно колко служители е имало в сградата по време на нападението — отговори Марино. — Но малко хора са били на смяна, което със сигурност е било част от плана. Освободили са тридесет и двама. Смятаме, че в момента държат около дузина. Не знаем колко са все още живи.
— Господи! — ядосано поклати глава Филдинг. — Ако ме питаш мен, всички тези задници трябва да ги застрелят още тук.
— Е, аз лично няма да споря с теб — съгласи се Марино.
— В този момент — каза Филдинг — сме готови да се справим с петдесет души. Това е максимумът за фургона и моргата в Ричмънд, която вече е доста пълна. А ако имаме нужда от допълнително място за съхранение, медицинският колеж също е мобилизиран.
— Предполагам, че зъболекарите и рентгенолозите също — казах.
— Да. Дженкинс, Вернер, Силвърбърг и Ролинс. Всички чакат обаждане.
Усетих миризма на яйца и бекон. Не знаех дали съм гладна, или ми става лошо от нея.
— Ще държим връзка по радиото, ако имаш нужда от мен — казах и отворих вратата на фургона.
— Не бързай толкова — изропта Марино, когато излязохме навън.
— Провери ли подвижния команден пост? — попитах. — Голямата бяла антена? Видях я, когато пристигахме.
— Мисля, че не трябва да отиваме там.
— Аз пък възнамерявам да отида.
— Док, това е вътрешният периметър.
— Там са хората на ЕСЗ.
— Хайде първо да попитаме Бентън. Знам, че искаш да видиш Луси, но, за бога, помисли малко.
— Мисля, но искам да видя Луси.
С всяка изминала секунда се ядосвах все повече на Уесли. Марино постави ръка на рамото ми и ме спря. Намръщихме се един срещу друг.
— Док, изслушай ме. Това, което става, не е лично — каза той. — Никой не се интересува дали Луси е твоя племенница или не. Тя е шибан федерален агент, а Уесли не е задължен да ти докладва за всичко, което тя върши.
Не казах нищо, защото знаех истината.
— Затова не трябва да му се ядосваш — продължи Марино. — Ако искаш да знаеш, на мен също тази история не ми харесва. Не бих могъл да понеса нещо лошо да се случи на Луси. Не знам какво бих направил, ако нещо стане с някоя от вас двете. А в момента съм така уплашен, както никога през целия си шибан живот. Но трябва да си върша работата, а и ти също.
— Тя е във вътрешния периметър — казах.
Марино замълча за момент, после каза:
— Хайде, док. Ела да поговорим с Уесли.
Не можахме да го направим, защото, когато влязохме в центъра за посетители, той говореше по телефона. Тонът му бе абсолютно спокоен, но позата му издаваше напрежението му.
— Не предприемайте нищо, докато не дойда. Важното е те да знаят, че идвам — бавно каза той. — Не, не, не. Не го правете. Използвайте високоговорител, за да не се налага някой да се доближава.
Уесли погледна към нас с Марино и продължи:
— Просто се дръжте. Кажете им, че идва ваш човек, който веднага ще им осигури телефон за свръзка. Добре.
Той затвори и се отправи към вратата. Ние тръгнахме след него.
— Какво става, по дяволите? — запита Марино.
— Искат връзка с нас.
— Как са я поискали? Да не са изпратили писмо?
— Един от тях изкрещял през прозореца — отговори Уесли. — Доста раздразнени са.
Минахме покрай площадката за хеликоптери, която сега беше празна. Сенаторът и прокурорката си бяха отишли.
— Значи досега не са имали телефон? — запитах изненадано.
— Изключихме телефоните в сградата — отговори Уесли. — Трябва да получат телефон от нас, а допреди минута не искаха такъв. Сега внезапно го пожелаха.
— Значи има проблем — отбелязах.
— И на мен така ми се струва — задъхано потвърди Марино.
Уесли не отговори, но долових, че е ужасно нервен. Рядко нещо успяваше да го докара до това състояние. Тесният път ни поведе между морето от хора и коли, чакащи, за да помогнат. Бежовата сграда се извиси пред нас. Подвижният команден пост, паркиран на тревата, проблясваше на слънцето. Комините и каналът за охлаждане бяха толкова близо, че можех да ги уцеля с камък.