В същия момент се чу силен изстрел откъм сградата. Всички замръзнаха. Чухме и плач в далечината.
— Ако ме накараш да чакам още една минута — съобщи развълнуваният глас, — още някой ще бъде убит.
Пристъпих по-близо до телефона и преди някой да успее да ме спре казах:
— Аз съм лекар. Трябва да разбера какво точно е станало, когато той е паднал в басейна на реактора.
Мълчание. После мъжът каза:
— Почти се удави. Опитахме са да изпомпаме водата от него но вече беше в безсъзнание.
— Погълнал ли е вода?
— Не знам. Възможно е. От устата му излезе малко.
Човекът се раздразни още повече.
— Но ако не направите нещо, госпожо, ще превърна Вирджиния в шибана пустиня.
— Ще ви помогна — успокоих го. — Но трябва да ви задам още няколко въпроса. Какво е състоянието му сега?
— Както вече ви казах, в безсъзнание е.
Прилича на кома.
— Къде го държите?
— В стаята с нас — ужасено отвърна той. — Не реагира на нищо, независимо какво се опитваме да направим.
— Ще трябва да ви донеса много лед и медикаменти — казах. — Нужни са няколко курса, освен ако не получа помощ.
— По-разумно ще е да помогне някой друг, а не ФБР — отново повиши тон той.
— Аз съм лекар, а наоколо има много мои колеги — казах. — Ще дойда да ви помогна, но само ако не ми създавате затруднения.
Той замълча, после каза:
— Добре. Но ще дойдете сама.
— Роботът ще ми помогне да ви донеса нещата. Същият, който ви донесе телефона.
Той затвори и аз го последвах. Уесли и Марино ме гледаха така, сякаш бях извършила убийство.
— В никакъв случай — каза Уесли. — Господи, Кей! Побърка ли се?
— Няма да ходиш там, дори ако се наложи да те арестувам — включи се и Марино.
— Трябва — казах простичко. — Той ще умре — добавих.
— Точно това е причината, поради която не можеш да ходиш там — възкликна Уесли.
— Той има остра криза, защото е погълнал от водата в басейна — казах. — Не може да бъде спасен. Скоро ще умре, а мисля, че всички знаем какви ще бъдат последствията. Хората му вероятно ще взривят всички експлозиви.
Погледнах сериозно към Уесли. Марино и командира на ЕСЗ.
— Не разбирате ли? Четох книгата им. Той е техният месия. Хората му няма да си тръгнат просто ей така, когато той умре. Цялата работа ще се превърне в самоубийствена мисия, както предрече — отново приковах очи в Уесли.
— Не сме сигурни, че ще постъпят така — възрази той.
— И си готов да рискуваш?
— А какво ще стане — намеси се Марино, — ако Хенд се свести, познае те и съобщи на задниците си коя си? Тогава какво?
— Няма да се свести.
Уесли се загледа през прозореца. В командния пост не беше горещо, но той изглеждаше така, сякаш е лято. Ризата му беше мокра от пот, по челото му бяха избили капки. Не знаеше как да постъпи. Аз имах идея и не мислех, че може да се появи и друга.
— Чуй ме — казах. — Не мога да спася Джоуъл Хенд, но мога да ги накарам да мислят, че не е мъртъв.
Всички се вторачиха в мен. Марино запита:
— Какво?
— Той може да умре всеки момент — казах развълнувано. — Трябва да вляза вътре още сега и да ви оставя достатъчно време, за да проникнете там.
— Не можем да влезем там — възрази Уесли.
— Щом аз вляза, може и вие да успеете — казах. — Можем да използваме робота. Ще го вкараме вътре, а той може да ги заслепи за достатъчно време, за да успеете да нахълтате. Знам, че имате оборудването, необходимо, за да се осъществи това.
Уесли загледа мрачно, а Марино — разтревожено и нещастно. Разбирах как се чувстват, но също така знаех и какво трябва да се направи. Отидох до най-близката линейка и взех от санитарите това, от което се нуждаех. Другите отидоха да търсят лед. После Тото и аз потеглихме напред, а Луси остана да направлява рожбата си.
Роботът носеше двайсет килограма лед, а аз отговарях за сандъка с медикаментите. Вървяхме към предната врата на Олд Пойнт, сякаш бе напълно обикновен ден и посещението ни бе нормално. Не мислех за хората, които ме държаха на прицел. Отказвах да си представям експлозивите или шлепа, натоварен с материал, който можеше да помогне на Либия да си произведе атомна бомба.
Когато стигнахме до вратата, тя се отвори веднага от същия брадат мъж, който преди малко се бе появил, за да прибере телефона.
— Влизайте — каза той мрачно, без да свали пушката от рамото си.
— Помогни ми с леда — отговорих не по-малко заядливо.
Той се втренчи в робота, който държеше петте торби. Гледаше го страхливо, сякаш Тото беше питбул, който внезапно може да се хвърли към него и да го нарани. После той се протегна към леда, а Луси накара приятеля си чрез оптическия кабел да му го подаде. После влязохме в сградата и вратата се затвори. Видях, че обезопасеният район бе унищожен. Рентгеновите апарати и другите скенери бяха изтръгнати от местата си и простреляни. Виждаха се капки кръв и следи от влачене, а когато последвах брадатия зад ъгъла, усетих миризма на трупове, още преди да видя закланите пазачи, струпани на зловеща, кървава купчина в края на коридора.