— Извинете — тихо се обади треперещ глас и разбрах, че поне един от заложниците е жена. — Налага ми се да отида до тоалетната.
— Мулен, заведи я. Не ми се иска някой да се накенза тук.
— Извинете, но и аз трябва да отида — каза друг от заложниците, който беше мъж.
— Аз също.
— Добре, един след друг — нареди Мулен, който беше млад и огромен на ръст.
Научих поне едно нещо, което ФБР все още не знаеше. „Новите ционисти“ не възнамеряваха да освободят останалите заложници. Терористите имаха навик да поставят качулки върху главите на жертвите си, защото бе по-лесно да убиеш човек, чието лице не виждаш. Извадих нов флакон с физиологичен разтвор и инжектирах петдесет милиграма в системата на Хенд, сякаш му давах нова вълшебна доза.
— Как е той? — запита един от терористите, докато водеше следващия заложник към тоалетната.
— В момента е стабилизиран — излъгах.
— Кога ще се свести? — запита друг.
Премерих пулса на лидера им. Беше толкова слаб, че едва го открих. Внезапно брадатият клекна до мен и опипа врата на Хенд. Зарови пръсти в леда и притисна сърцето му. После вдигна очи към мен. Беше уплашен и вбесен.
— Не усещам нищо! — изкрещя той със зачервено лице.
— Не би трябвало да усещаш. Важно е да го държим изстуден, за да можем да задържим скоростта, с която радиацията уврежда кръвта и органите му — обясних. — Той получава масивна доза диетилентриаминова петвалентна оцетна киселина. Съвсем жив е.
Мъжът се изправи и пристъпи по-близо до мен, с пръст върху спусъка на пистолета си.
— Откъде да знам, че не се ебаваш или не влошаваш състоянието му?
— Няма откъде — отговорих кротко, без да показвам емоции, защото бях приела, че днес щях да умра, и не се страхувах от това. — Нямаш избор, освен да повярваш в това, което правя. Забавих значително метаболизма му. Но той няма скоро да се свести. Просто се опитвам да запазя живота му.
Терористът отмести очи от мен.
— Хей, Мечок, по-спокойно — обади се един от приятелите му. — Остави жената на мира.
Останах коленичила до Хенд. Течността в системата му се процеждаше бавно, а ледът се топеше и течеше по пода. Прегледах го няколко пъти, като си водех бележки, така че изглеждах загрижена за състоянието му. Не успях да се въздържа и няколко пъти погледнах през прозореца, мислейки за колегите си. Към три следобед органите на Хенд отказаха да действат, също като последователи, които вече не се интересуват от него. Джоуъл Хенд умря без звук или жест, а ледената вода продължи да се стича на малки вадички по пода.
— Имам нужда от още лед и лекарства — казах.
— А после какво? — приближи се Мечката.
— После ще трябва да го закарате в болница.
Никой не отговори.
— Ако не ми доставите нещата, от които се нуждая, не мога да направя нищо повече за него — казах спокойно.
Мечката отиде до бюрото и грабна телефона. Съобщи, че се нуждаем от лед и лекарства. Осъзнах, че Луси и екипът й трябва да се задействат веднага, или аз ще бъда застреляна. Отдръпнах се от Хенд и го огледах внимателно. Зачудих се как бе възможно да има такава власт над хората си. Но всеки мъж в стаята и другите при реактора бяха готови да убиват заради него. Всъщност вече го бяха направили.
— Роботът носи нещата. Ще изляза да ги взема — каза Мечката и погледна през прозореца. — Идва насам.
— Ако излезеш навън, вероятно ще ти прострелят задника.
— Не и докато тя е тук — изгледа ме Мечката с налудничавия си, изпълнен с омраза поглед.
— Роботът може да ви донесе нещата тук — изненадах ги.
Мечката се изсмя.
— Помниш ли всички онези стълби? Мислиш ли, че тоя тенекиен боклук може да се изкачи по тях?
— Може, разбира се — казах и се надавах това да е вярно.
— Хей, накарай го да донесе лекарствата тук, за да не се налага да излизаме — обади се един от терористите.
Мечката отново звънна на Уесли.
— Накарайте робота да донесе нещата в контролната зала. Ние няма да излезем — съобщи той и затръшна слушалката, без да осъзнава какво бе направил току-що.
Помислих си за племенницата ми и се помолих за нея, защото знаех, че това щеше да е най-трудната й задача досега. Внезапно усетих дулото на пистолет в тила си и подскочих.
— Ако го оставиш да умре, ти също си мъртва. Разбра ли, кучко?
Не помръднах.
— Скоро ще отплаваме оттук, а той трябва да е с нас.
— Стига да ми осигурите медикаментите, ще го запазя жив — отвърнах кротко.
Той свали пистолета от врата ми, а аз инжектирах последния флакон физиологичен разтвор в системата на мъртвия им водач. Вадички пот течаха по гърба ми, престилката ми бе подгизнала. Представих си Луси, застанала пред подвижния команден пост, издокарана в екипа за виртуална реалност. Виждах как движи ръцете и пръстите си и пристъпва напред, способна да разчете всеки сантиметър от терена с помощта на оптичния кабел. Съсредоточените й действия бяха единствената надежда, че Тото няма да се заклещи в някой ъгъл или няма да падне някъде.