— Всичко е наред. Вече сте в безопасност.
— О, Господи! Благодаря ти, Господи!
— Хайде, трябва да излезем оттук.
Почувствах хладна ръка върху врата си и разбрах, че някой проверяваше дали съм жива.
— Лельо Кей? — чух разтреперания глас на Луси.
Завъртях се, надигнах се бавно и седнах. Ръцете и едната страна на лицето ми бяха мокри и изтръпнали. Огледах се замаяно. Треперех толкова силно, че зъбите ми тракаха. Луси клекна до мен с пистолет в ръка. Очите й обиколиха залата. Останалите агенти в черни екипи извеждаха навън последните пленници.
— Хайде, позволи ми да ти помогна — каза тя.
Луси ми подаде ръка. Мускулите ми трепереха, сякаш щях да получа инфаркт. Не можех да се стопля, а в ушите ми не спираше да звънти. Изправих се и видях Тото до вратата. Очите му бяха обгорени, а горната част на главата му липсваше. Стоеше тихо и никой не му обръщаше внимание. Агентите извеждаха „Новите ционисти“ навън.
Луси погледна към вледененото тяло на пода, водата, спринцовките и празните флакони физиологичен разтвор.
— Господи — каза тя.
— Безопасно ли е да се излезе навън? — запитах. — Току-що завзехме целия район и шлепа. В същото време, когато нахлухме в контролната зала. Наложи се да застреляме няколко човека, защото не искаха да пуснат оръжията си. Марино уцели единия на паркинга.
— Марино е застрелял един от тях?
— Наложи се — отговори Луси. — Смятаме, че сме пипнали всички — около трийсет човека, — но все още проверяваме. Това място е минирано с експлозиви. Хайде да тръгваме. Можеш ли да вървиш?
— Разбира се.
Развързах подгизналата престилка и я свалих, защото не можех повече да я търпя. Метнах я на пода, свалих ръкавиците и бързо излязохме от контролната зала. Луси свали радиото от колана си. Ботушите й изтропаха по стълбите, които Тото бе изкачил толкова добре.
— Номер двайсет до подвижен екип едно — каза тя.
— Едно слуша.
— Излизаме. Всичко наред ли е?
— При вас ли е онази личност? — разпознах гласа на Бентън Уесли.
— Да, господине. Личността е много добре.
— Слава богу — чу се необичайно емоционално възклицание. — Кажи на личността, че я чакаме.
— Разбрано, господине — отговори Луси. — Мисля, че личността го знае.
Минахме бързо покрай труповете и съсирената кръв и завихме към фоайето, което вече не можеше да задържи никого вън или вътре. Луси отвори стъклената врата. Следобедното слънце бе толкова силно, че трябваше да закрия очите си. Не знаех накъде да тръгна и се чувствах нестабилна на краката си.
— Внимавай за стъпалата — каза Луси и ме прегърна през кръста. — Лельо Кей, просто се дръж за мен.