— Усещаш ли миризмата на цианида? — запитах.
— Не. Единственото, което усещам в момента, е мирисът на цигарата ми и точно това искам.
— Дани?
— Не, госпожо — разочаровано отговори той.
— Засега не виждам никакви доказателства, че това е смърт от удавяне. Няма мехурчета в сърцето или гръдния кош. Няма подкожна емфизема. Няма вода в стомаха или дробовете.
Отрязах част от сърцето и продължих:
— Има запушване на сърцето, но това се дължи на спирането му, с други думи — на смъртта. А по стомашната стена има зачервяване, което отговаря на отравяне с цианид.
— Док — прекъсна ме Марино. — Колко добре го познаваше?
— Всъщност почти никак.
— Добре, ще ти кажа какво имаше в плика, защото Роше не беше наясно какво вижда, а не исках да му обяснявам.
Той най-после съблече палтото си и се огледа за чисто място, където да го закачи. Спря се на облегалката на стола, остави го и запали нова цигара.
— Мамка му, тия подове ми скапват краката — оплака се той, като отиде до масата, където бяха струпани наргилето и маркучът, и се облегна на нея. — Сигурно и на твоето коляно не действат добре — обърна се той към Дани.
— Направо ме убиват — потвърди Дани.
— Едингс имаше деветмилиметров „Браунинг“ с пустиннокафяв гланц „Бърдсонг“.
— Какво е „Бърдсонг“? — запита Дани.
— Рембранд сред гланцовете за пистолет. Господин Бърдсонг е човекът, на когото изпращаш пистолета си, ако искаш да е водоустойчив и боядисан в защитна окраска — отговори Марино. — Това, което той прави, е да го обели, изтърка с пясък, а после го пръска с тефлон. Всички пищови на ЕСЗ имат гланц „Бърдсонг“.
ЕСЗ беше Екипът за спасяване на заложници на ФБР. Помислих си, че като се имат предвид многобройните статии, които Едингс бе написал за полицейските агенции, вероятно доста пъти се е срещал с най-добрите агенти на академията на ФБР в Куантико.
— Сигурно и военните имат такива — предположи Дани.
— Те, екипите за бързо реагиране, отделът за борба с тероризма, хора като мен — отвърна Марино, който отново оглеждаше смукателните клапани на наргилето. — Повечето от нас имат и мерници „Новак“ като неговия. Но това, което ние нямаме, са металопробиващите куршуми КТВ, познати като „Убийци на ченгета“.
— Той е имал куршуми с тефлоново покритие? — учудих се.
— Седемнайсет броя, един в цевта. Всичките покрити с червен лак за водоустойчивост.
— Е, не се е снабдил с амуниции оттук. Поне не законно, защото те са забранени във Вирджиния от няколко години. Що се отнася до гланца на пистолета, сигурен ли си, че е „Бърдсонг“, същата фирма, която Бюрото използва?
— Прилича ми съвсем на вълшебния допир на „Бърдсонг“ — отговори Марино. — Разбира се, има и други компании, които вършат подобна работа.
Отворих стомаха машинално, заета с нахлулите в главата ми мрачни мисли. Винаги бях считала Едингс за почитател на закона и полицията. Бях чувала, че придружавал полицаите по време на акции, ходел на техните балове и пикници. Никога не ми беше правил впечатление на маниак на тема оръжия. Бях като зашеметена от мисълта, че може да е заредил пистолета си с нелегални куршуми, използвани, за да убиват и обезобразяват същите хора, които бяха негови източници и вероятно приятели.
— Стомахът съдържа само малко количество кафеникава течност — казах. — Не е ял преди смъртта си, което е съвсем нормално, щом е възнамерявал да се гмурка.
— Възможно ли е изгорелите газове да са стигнали до него по маркуча? — запита Марино, който продължаваше да оглежда наргилето. — Те нямаше ли също да предизвикат порозовяване?
— Ще направим тест за въглероден окис, но той бездруго няма да обясни миризмата, която усещам.
— И си сигурна, че все още я усещаш?
— Абсолютно.
— Смятате, че е убийство, нали? — попита ме Дани.
— Никой не трябва да говори за това — казах, като дръпнах жицата от макарата над главата ми и включих триона. — Нито на полицията в Чесапийк, нито на когото и да било друг. Не и докато не приключим с всички тестове и не направя официално изявление. Не знам какво става тук. Не знам какво е станало и на местопрестъплението. Затова трябва да сме още по-предпазливи от обикновено.
Марино погледна към Дани.
— Откога работиш тук? — запита той.
— Осем месеца.
— Чу какво каза доктор Скарпета, нали?
Дани вдигна поглед, изненадан от промяната в тона на Марино.
— Знаеш как да си държиш устата затворена, нали? — продължи Марино. — Това означава, че не трябва да споделяш с момчетата или пък да се опитваш да впечатлиш гаджето или семейството си. Разбра ли?