Дани потисна гнева си и направи разрез от ухо до ухо.
— Нали разбираш, ако изтече някаква информация, ние с докторката ще знаем кой се е раздрънкал. — Марино продължи атаката си, която с нищо не бе провокирана.
Лицето на Дани остана непроницаемо. Той издърпа скалпа над очите, за да оголи черепа, и лицето на Едингс се отпусна тъжно, като че ли той разбираше какво става и това го измъчваше. Включих триона и залата се изпълни с шумния вой на острие, режещо кости.
ГЛАВА ТРЕТА
В три и половина слънцето се бе скрило зад воал от тъмносиво, а снегът бе дълбок няколко сантиметра и изпълваше въздуха плътно като дим. Ние с Марино поехме по следите на Дани по паркинга. Младежът вече си бе отишъл, а аз се чувствах неудобно заради него.
— Марино — казах, — не можеш да се държиш с хората по този начин. Персоналът ми знае какво е дискретност. Дани не е направил нищо, за да предизвика грубостта ти, и аз съм ужасно недоволна от теб.
— Той е просто едно хлапе — отвърна Марино. — Ако го възпиташ правилно, ще се държи както трябва и ще се грижи за теб. Важното е да вярваш в дисциплината.
— Не е твоя работа да дисциплинираш моите служители. А и никога не съм имала проблеми с него.
— Така ли? Може пък това да е един от случаите, когато за нищо на света да не ти е нужен проблем.
— Наистина ще съм много благодарна, ако вече не се опитваш да ръководиш работата ми вместо мен.
Бях изморена и разстроена, а Луси все още не вдигаше телефона в къщата на Мант. Марино беше паркирал колата си до моята. Отключих вратата си.
— Е, какво ще прави Луси за Нова година? — запита той, като че ли знаеше за грижите ми.
— Надявам се, че ще я прекара с мен. Но не съм я чувала — отговорих и влязох в колата.
— Снегът започна на север и Куантико бе ударен първи — каза той. — Може да се е отбила някъде, за да изчака оправяне на времето. Знаеш какво е движението по 95 магистрала.
— Тя има телефон в колата. Освен това идва от Шарлътсвил, а не от Куантико.
— Как така?
— От академията решиха да я изпратят в университета за още един квалификационен курс.
— По какво? Космически изследвания за напреднали?
— Доколкото знам, учи в някакъв специален курс по виртуална реалност.
— Е, значи може да е някъде по пътя от Шарлътсвил насам — успокои ме той, като явно не искаше да си тръгна.
— Можеше да ми остави съобщение.
Марино огледа паркинга. Беше празен с изключение на тъмносиния микробус на моргата, който бе покрит със сняг. Снежинки се закачаха по оредялата му коса и сигурно студенееха върху оплешивялото му теме, но, изглежда, Марино нямаше нищо против.
— Имаш ли планове за Нова година? — запитах, като запалих двигателя и включих чистачките на предното стъкло.
— Разбрахме се с няколко от момчетата да поиграем покер и да хапнем чили.
— Това звучи забавно — казах и погледнах към едрото му, зачервено лице.
— Док, огледах апартамента на Едингс в Ричмънд, но не исках да говоря за това пред Дани. Смятам, че и ти ще искаш да го огледаш.
Марино искаше да говори. Нямаше желание да играе покер с момчетата или да остане сам. Искаше да е с мен, но никога не би го признал. През всички години, в които го бях познавала, не бе посмял да признае чувствата си към мен, макар да бяха очевидни.
— Не мога да съпернича на една игра на покер — казах, като затегнах колана си. — Но възнамерявах да готвя лазаня тази вечер. А и май Луси няма да пристигне, така че ако…
— Струва ми се, че шофирането обратно към Ричмънд след полунощ няма да е особено разумно — прекъсна ме той.
Снегът се носеше по асфалта в малки бели вихрушки.
— Имам стая за гости — продължих. Той погледна часовника си и реши, че е настъпил момент за цигара.
— Всъщност обратният път дори сега не е добра идея — казах. — А и ми се струва, че се налага да си поговорим.
— Е, да, вероятно си права — съгласи се той.
Това, което никой от нас не можа да предвиди, докато пътувахме един след друг към Сандбридж, бе че когато пристигнем в къщата на доктор Мант, от комина ще излиза пушек. Зеленият „Събърбан“ на Луси бе паркиран отпред и покрит със сняг, което означаваше, че тя е в къщата от доста време.
— Не разбирам — казах на Марино, докато затваряхме вратите си. — Звънях тук три пъти.
— Май ще е по-добре да си ходя — каза той, като застана до форда, без да знае какво да прави.
— Глупости. Хайде, ела. Ще измислим нещо. Имаме и канапе. А и Луси ще се зарадва да те види.
— Носиш ли си екипа за гмуркане? — попита той.
— В багажника е.
Извадихме го заедно и го занесохме до къщата на доктор Мант, която изглеждаше още по-малка и мизерна в мразовития ден. Влязохме през задния вход и оставихме оборудването на дървения под. Луси отвори кухненската врата и ни обгърна аромат на домати и чесън. Тя придоби изненадан вид, докато оглеждаше Марино и водолазния екип.