— Е, този тип Едингс има деветмилиметров „Браунинг“ като на леля ти, с кафяв гланц „Бърдсонг“. Освен това патроните му са с тефлоново покритие и имат червен лак отгоре. Имам предвид, че с тях можеш да простреляш дванайсет телефонни указателя в проливен дъжд.
Луси се изненада.
— Какво прави един журналист с подобни неща?
— Някои хора са големи ентусиасти по отношение на оръжия и амуниции — казах. — Макар никога да не съм подозирала, че и Едингс е от тях. Не ми е споменавал нищо подобно, но пък и не е бил задължен да споделя с мен.
— В Ричмънд никога не съм виждал КТВ — каза Марино, говорейки за марката на покритите с тефлон куршуми. — Законни или не.
— Възможно ли е да ги е купил от някоя изложба за оръжия? — попитах.
— Може. Едно нещо е сигурно. Вероятно този тип е посещавал доста подобни изложби. Още не съм ти разказал за апартамента му.
Покрих тестото с влажна кърпа и сложих купата във фурната на най-слаб огън.
— Няма да ви отегчавам с всички подробности — продължи той. — Само най-важните неща. Започвам със стаята, в която очевидно е зареждал пищовите си. Нямам никаква представа къде точно е стрелял, но притежаваше достатъчно оръжия между които да избира, включително няколко пистолета, един АК–47, МР–5 и М–16. Не са съвсем от типа оръжия, които използваш при лов на зайци. Освен това е бил абониран за няколко войнишки списания, а по-точно „Наемник“, „Списание на щатската кавалерия“ и „Команден корпус“. Накрая — каза Марино и отпи от бирата си, — открихме и няколко видеокасети на тема „Как да станеш снайперист“. Нали знаете, обучение на специалните сили и т.н.
Разбърках яйца със сирене пармезан и рикота.
— Имаш ли някаква идея в какво може да е бил замесен? — попитах, притеснена от задълбочаването на мистерията с мъртвеца.
— Не, но със сигурност е преследвал някаква цел.
— Или някой го е преследвал — добавих.
— Страхувал се е — уверено се намеси Луси. — Не отиваш да се гмуркаш по тъмно, носейки водоустойчив деветмилиметров, зареден с пробиващи метал куршуми, освен ако не си ужасно уплашен. Това е поведение на човек, който смята, че някой иска да го очисти.
Тогава им разказах за странния телефонен разговор рано сутринта, проведен с някой си полицай Йънг, който очевидно не съществуваше. Споменах и капитан Грийн и отношението му към мен.
— Защо пък би се обадил, ако той е човекът, извършил престъплението? — намръщи се Марино.
— Очевидно не е искал да отида на местопрестъплението — отговорих. — Може да е смятал, че ако получа достатъчно информация от полицията, просто ще седя и ще чакам пристигането на трупа, както правя обикновено.
— Е, струва ми се, че просто са те излъгали — каза Луси.
— Да, вярвам, че планът им е бил точно такъв — съгласих се.
— Опита ли да се обадиш на телефонния номер, който ти е дал несъществуващият полицай Йънг? — попита тя.
— Не.
— Къде е?
Дадох й го и тя набра.
— Това е телефонът на местната метеорологична служба — съобщи Луси и затвори.
Марино издърпа стол изпод масата, покрита с карирана покривка и го възседна, като сключи ръце на облегалката му. За известно време никой не проговори. Седяхме и премисляхме информацията, която изглеждаше все по-странна с всяка изминала минута.
— Слушай, док — каза Марино и изпука с пръсти. — Наистина трябва да запаля една цигара. Ще ми позволиш или да изляза навън?
— Навън — отговори вместо мен Луси и посочи към вратата с пресилено заплашителен поглед.
— Ами ако падна в някоя снежна пряспа заради теб, джудже такова?
— Снегът не е по-дебел от десет сантиметра. Единствената дупка, в която можеш да попаднеш, е онази в мозъка ти.
— Утре ще отидем на плажа да постреляме по консервени кутии — каза Марино. — От време на време се нуждаеш от добър урок, специален агент Луси.
— Съвсем сигурно е, че няма да стреляте на този плаж — възпротивих се.
— Е, предполагам, че можем да позволим на Пит да отвори прозореца и да издухва дима навън — Каза Луси. — Но това просто показва до каква степен си пристрастен.
— Само пуши по-бързо — наредих. — Тази къща и така е достатъчно студена.
Прозорецът беше упорит, но не колкото Марино, който успя да го отвори след жестока борба. Той премести стола си до него и запали цигара. Ние с Луси започнахме да подреждаме приборите и салфетките във всекидневната, защото решихме, че ще е по-уютно да вечеряме пред огъня, отколкото в кухнята на доктор Мант или претъпканата и мразовита трапезария.
— Още не си ми разказала как вървят нещата — обърнах се към племенницата си, която палеше огъня.
— Страхотно.